Изглеждаше сякаш някой бе забил нокти в боята по ръцете на Емелин. Няколко от драскотините стигаха чак до платното.
— Вандалски акт — обясни жената. — Може би преди двайсет и пет години. Преди да я докарат в музея.
— Но защо? — удиви се Кейлъб.
Всъщност можеше да се досети. Изглеждаше така, сякаш някой се бе опитал да изрови Емелин от платното. Сякаш бе забил нокти до китките на Емелин, беше се опитал да пробие бариерата на боята, за да ѝ помогне да излезе от рамката и да стъпи в реалния свят.
На пейката до него жената поклати глава.
— Не мисля, че някой знае какво точно се е случило — призна тя. — Дори онова момиче… студентката, не знаеше. Преди реставрацията изглеждаше съвсем зле.
— Онази студентка… била е красиво момиче, нали? — прошепна Кейлъб. — Руса коса до раменете, синьо-сиви очи?
— Познавате ли я?
— Някога.
Жената стана.
— Вече заключиха главния вход. Елате с мен. Ще ви изведа.
Но Кейлъб не стана веднага. Картината толкова перфектно изобразяваше Емелин, че почти долавяше парфюма ѝ. Ако слезеше сега, ако го целунеше… устните ѝ щяха да охладят раните му.
Щяха да бъдат студени като абсент и успокоителни като морфин.
Ще е лесно, нали? — можеше да му прошепне тя. — Тук, на тази пейка. Можеш да ме имаш както пожелаеш…
— Господине…?
— Извинете. Идвам…
Господи, помисли си той. Моля те, нека това спре.
Имаше само един човек, който можеше да знае какво става. Да се види с него щеше да бъде опасно, но Кейлъб знаеше, че няма друг избор.
25.
Кейлъб стоеше в сенките на Бей стрийт в квартал Марина, крачеше, за да му е по-топло, и наблюдаваше светлините в къщата на отсрещната страна на улицата. Не беше дошъл да краде, но вече бе откраднал нещо. И като се замислеше, вероятно щеше да го направи пак, преди да си тръгне. Имаше поне едно друго нещо, което искаше, и можеше да го получи тук.
Беше на две преки от скутера „Веспа“ в момента. Беше си чист късмет да се натъкне на него, да насили багажника към седалките и да намери вътре каска за мотоциклет. Каската щеше да му трябва по-късно днес, когато щеше да мине по моста Голдън Гейт. Там, край островчетата за плащане на пътна такса, обикновено имаше полицаи. Да мине покрай тях без каска щеше да е прекалено опасно.
Наблюдаваше къщата.
Като другите на улицата, и тук долният етаж бе гараж, а до вратата на гаража започваше стълбище, което водеше нагоре до малка веранда и главния вход. Високите прозорци на дневната бяха на втория етаж, точно над гаража. В полезрението му се появи жена. Тя дръпна завесите, събра шепа в юмрук, за да надникне през отражението от вътрешната страна, и огледа улицата. След малко се скри в задната част на къщата.
Пет минути по-късно пред къщата спря кола и вратата на гаража започна да се вдига. Докато колата завиваше за влизане, Кейлъб пресече улицата, като се държеше вдясно, където шофьорът не можеше да го види, ако случайно му хрумне да погледне в огледалото. Шмугна се в гаража след колата. Притисна се към стената, когато вратата започна да се спуска.
Вратата на шофьора се отвори и Кейлъб излезе от сенките, за да заобиколи задницата на колата.
— Седни обратно, Хенри. Но задръж вратата отворена.
Той сложи петте си пръста върху гърдите на Хенри и го бутна обратно на седалката му. Краката на Хенри останаха на пода на гаража.
— Кейлъб… господи!
Кейлъб се наведе и погледна в колата, за да се увери, че са само двамата.
— Дръж ръцете си на коленете — прошепна той.
— Какво е това?
— А какво ти изглежда? — попита Кейлъб. Държеше каската с една ръка зад гърба си, криейки я от погледа на Хенри.
— Трябва да се предадеш. Мога аз да им се обадя вместо теб. Можем да ги изчакаме отвън.
— Много смешно, Хенри — каза Кейлъб. — Дай ми телефона си.
— Какво?
— Телефонът. Твоят. Извади го бавно от джоба си.
Хенри изрови телефона си от джоба на панталона и посегна да го подаде на Кейлъб.
— Не. Първо го изключи. Покажи ми. Искам да те видя да го правиш.
— Боже, Кейлъб. — И Хенри изключи телефона си. Подаде го на Кейлъб. — Сега щастлив ли си?
— Каква е паролата?
— Нямам.
— Ще видим…
Кейлъб включи телефона и изчака зареждането на началния екран. Не му беше поискана парола.
— Сложи ръцете си на коленете — нареди Кейлъб. — И бъди тих. Не искам Вики да слезе при нас.
— А какво искаш?
Въпросът бе основателен. Кейлъб не знаеше какво точно иска. Искаше отговори. Искаше да знае коя е Емелин… или поне какво е била. Не мислеше, че Хенри знае това, но може би знаеше други свързани неща.