Кейлъб стискаше мотоциклетната каска с такава сила, че се изплаши да не я счупи.
— Искаш да кажеш, че съм бил аз?
Хенри вдигна ръка и Кейлъб си наложи да се въздържи да я сграбчи.
— И какво мислиш, че съм крадял?
— Храна — отговори Хенри. — Крадял си храна. Защото това е единственото нещо, което изчезвало от къщите.
Мина половин минута. Кейлъб искаше да изкрещи, че не помни… че това е лудост. Искаше да заудря Хенри с каската, докато не започне да говори логични неща. Накрая отстъпи крачка, за да бъде по-далече от приятеля си.
— Всички казваха, че съм бил отвлечен. Прекарах целия си живот, чувствайки се омърсен, питайки се какво ли ми е направил. Поглеждах през рамо и очаквах да видя баща ми или нещо по-лошо… а ти смяташ, че съм се крил в къщата през цялото време? — попита той. — Че съм се прокрадвал нощем и съм разбивал килерите на хората? Че всичко е било някаква ненормална лудория?
Хенри поклати глава. Не беше в знак на несъгласие, а по-скоро съжаление.
— Е, поне звучи възможно най-логично — каза той. — Ако помислиш и се опиташ да обясниш случилото се.
— Държиш се като терапевт.
— Но ти така и не отиде на терапевт. А може би трябваше. Или може би просто трябваше да си поговорим — въздъхна той. И понеже Кейлъб не му отговори, продължи: — Мисля, че си намерил място, където да се вмъкнеш. Някакво скривалище, което никой друг не е открил. А когато полицаите се изнесли и къщата се изпразнила, си можел да правиш каквото винаги си искал да правиш.
— И какво е то, Хенри?
— Да бъдеш в друг свят поне за малко. От всички деца, които някога са мечтали за друг свят…
— Това е лудост.
— Не е… и аз не твърдя, че става дума за лудория. Започнах моето проучване снощи, след като си избягал от болницата. Четох различни дела. Трябваше да го направя още преди години… Но не е било и шега. Мисля, че е било нещо друго. Може би… дисоциативна фуга.
— Фуга?
Хенри кимна и вдигна поглед към Кейлъб.
— Това е психично разстройство от рода на…
— Знам какво е.
— Тогава знаеш, че обяснява събитията.
— Хенри… трябва да зарежеш това.
— Размишлявам, нищо повече. Защото при точния човек травмата го отключва. В твоя случай екстремна травма. Изчезваш в първия ден след връщането си в училище. При първата удала ти се възможност, когато си усетил, че никой не следи всеки твой ход. Не ми говори, че няма връзка — изчезването и случилото се преди него.
Кейлъб затвори очи и захапа върха на езика си. Трябваше да се съсредоточи. Това беше пътят назад. Разтресе глава и отвори очи.
— Можеш да мислиш каквото си пожелаеш, Хенри — каза той. — Няма никакво значение. Аз само искам да знам за къщата. Видя ли ме да се качвам горе? Говоря за тогава?
— Искаш Кенън да повярва, че това е обяснението за косъма ти там? Че никой не е използвал прахосмукачка в къщата от тогава досега?
— Не отговори на въпроса ми.
— Ние се качихме горе.
— А преди това… видяхме ли картината? Онази с момичето?
Хенри кимна.
— Видяхме я.
— Миналото лято ти ни взе за един уикенд на „Знак на крак“. Прекарахме нощта на остров Ейнджъл. Помниш ли?
— Помня — потвърди Хенри.
— В неделята бяхме в Сосалито и обядвахме в „Трайдънт“ — онзи ресторант на кея.
— И какво?
— Бриджит ни разказа една история, нали така? Всъщност опита се. За статия, която написала във връзка с дипломната си работа.
Хенри поклати глава.
— Кейлъб… въртиш се в кръг десетилетия наред и не го съзнаваш. Беше грешка, че досега не разговаряхме за това. Аз си мислех, че си наред. Университетът, лабораторията, Бриджит… какво да го предъвкваме, когато всичко е нормално?
Но Кейлъб не го слушаше.
— „Трайдънт“ май го затвориха, нали така?
Хенри кимна, но Кейлъб не беше сигурен какво изразява лицето на приятеля му. На него вече нямаше страх. Ако имаше нещо, то може би бе тъга или съжаление.
— Кеят бе ударен от откъснала се от котвата баржа — продължи Кейлъб. Беше го прочел във вестника в уикенда след екскурзията им. — Счупила няколко пилона… и сградата станала опасна.
Кейлъб разтри слепоочието си с палец. Очите му пареха, а устните му сякаш бяха докосвали жица под напрежение. Бяха твърди и напукани между дупките от иглата. Беше забравил обяда им в „Трайдънт“ и нямаше никакъв спомен за какво бяха разговаряли. Но сега в главата му се въртеше картина на масата, на която бяха седели… на открито, на нещо като горна палуба. Бриджит им беше казала нещо и бе посочила нагоре, към северния край на залива Ричардсън Бей, в посока на Сан Куентин. Тогава не му се бе сторило важно.