— Ако е убит с ръжен, трябва да е бил чист. Съдебният лекар ще огледа по-обстойно, разбира се, но на пръв поглед няма следи от пепел, трески или друго замърсяване в раната.
Главният инспектор се взираше в зейналата дупка в черепа на мъртвеца, докато слушаше колежката си.
— Значи оръжието не е открито? — попита Бовоар.
— Още не. Търсим го, естествено.
— Коя е жертвата?
— Не знаем.
Гамаш отклони поглед от раната и се втренчи в полицай Лакост, но не проговори.
— Няма лични документи — продължи тя доклада си. — Прегледахме джобовете му, но бяха празни. Дори носна кърпичка нямаше в тях. Явно никой не го познава. Бял мъж, бих казала на седемдесет и няколко години, слаб, но не недохранен, висок около метър и седемдесет.
Преди доста време, когато започна работа в отдел „Убийства“, на Лакост ѝ се струваше странно, че трябва да изброява всички тези неща, които шефът ѝ вижда и сам. Но Гамаш бе обучил всички да изброяват, затова Изабел го правеше. Години по-късно, когато наставляваше друг новоназначен, тя осъзна колко е ценна тази практика.
Така беше сигурно, че и двамата виждат едно и също. Полицаите можеха да сгрешат или да са субективни като всеки друг човек. Пропускаха някои неща, други тълкуваха неправилно. Когато си изброяваха известното до момента, вероятността от разминавания доста намаляваше. Ако не го правеха, щяха да повтарят едни и същи грешки.
— Не е държал нищо и няма следи от каквото и да е под ноктите му. Няма синини по тялото. Изглежда, не е имало борба.
Изправиха се.
— Състоянието на стаята го потвърждава.
Огледаха се наоколо.
Нищо разхвърляно, нищо прекатурено. Всичко беше чисто и подредено.
Салонът вдъхваше покой. Камините в двата края на помещението, под тавана с открити греди, разведряваха навъсения ден. Пламъците се отразяваха в излъскания дъсчен под, потъмнял от наслояван с години пушек и от фермерски стъпки.
Пред всяка камина бяха разположени дивани и големи фотьойли с избеляла тапицерия, чиято мекота примамваше посетителите. Около тъмните маси бяха подредени старинни столове. Край нишите с красиво украсени прозорци три-четири кресла с високи и удобни облегалки очакваха жителите на селото. Местните се отпускаха на седалките, обгърнали с длани гореща чаша café au lait, придружено от кроасани; поръчваха си шотландско уиски или бургундско вино. Гамаш си помисли, че хората, които се навъртат отвън в дъжда, не биха отказали по едно силно питие. Оливие и Габри — още по-малко.
Главният инспектор и неговият екип бяха посещавали бистрото много пъти. Похапнали бяха сладко пред веселия огън през зимата или спокойно бяха отпивали разхладителни напитки на терасата лятно време. Почти винаги обсъждаха някое убийство. Но не се бе случвало трупът да е в същата стая.
Шарън Харис се приближи до тях, съблече мокрия си шлифер, усмихна се на полицай Лакост и официално се здрависа с главния инспектор.
— Доктор Харис — поздрави я с лек поклон Гамаш, — съжалявам, че прекъснахме почивката ви.
Когато ѝ позвъниха, патоложката се бе разположила у дома си и сменяше телевизионни канали с дистанционното, за да намери предаване, което не е назидателно. Благодари на бога, че си е намерила оправдание да излезе. Но сега, като гледаше трупа, осъзна, че станалото няма много общо с господ.
— Ще ви оставя да работите — каза и главният инспектор. Обърна се към прозорците и погледна жителите на селото, които все още стояха отвън и очакваха вест. Висок привлекателен мъж с посивяла коса се наведе да чуе какво му казва дребничка жена с буйна коса. Питър и Клара Мороу. Местните художници. До тях, опната като струна и вперила немигащ поглед в бистрото, стоеше Рут Зардо със своята царствена наперена патица. Наметнала бе на раменете си мушама за дъжд, обсипана с блещукащи водни капки. Клара каза нещо на старицата, но тя не ѝ обърна внимание. Гамаш знаеше, че Рут Зардо е алкохолизирана и озлобена дърта проклетия. Но освен това беше и най-любимата му поетеса на света. Художничката ѝ заговори отново и този път възрастната жена отвърна. Дори през стъклото Гамаш разбра какъв е отговорът: „Разкарай се.“
Главният инспектор се усмихна. Труп в бистрото определено бе нещо необичайно, но някои неща в селото никога нямаше да се променят.
— Господин инспектор — поздрави го жена с познат, дълбок и мелодичен глас.
Гамаш се извърна и видя, че към него се приближава Мирна Ландерс. Потрепваше по пода с електриковожълти гумени ботуши, облечена с розов анцуг, чиито крачоли бе втъкнала в ботушите.