Беше цветна жена във всеки смисъл на думата.
— Мирна — усмихна се Арман и я разцелува по двете бузи. Част от местните служители на Sûreté го погледнаха изненадано, явно не очакваха главният инспектор да целува заподозрените. — Какво правите тук вътре, след като всички останали са навън? — Посочи прозореца.
— Аз го открих — призна жената и изражението на Гамаш стана сериозно.
— Така ли? Съжалявам. Сигурно е било голям шок. — Поведе я към един от столовете край огъня. — Вече сте дали показания на някого, нали?
Книжарката кимна:
— Полицай Лакост се погрижи. За съжаление, нямах много за разказване.
— Искате ли кафе или чаша хубав чай?
Мирна се усмихна. Често бе предлагала топла напитка на главния инспектор. Предлагаше на всички да им сипе от чайника, който винаги къкреше върху старата и печка на дърва. А сега тя самата получаваше предложението. Разбра колко утешително може да бъде то.
— Чай, моля.
Жената се настани пред камината и започна да се сгрява, а главен инспектор Гамаш отиде при Габри, помоли го за каничка чай и не след дълго се върна. Седна на другото кресло и се наведе към Мирна.
— Какво се случи?
— Всяка сутрин излизам на дълга разходка.
— Досега не бях чувал за този ваш навик. Да не е отскоро?
— Ами, да. От тази пролет. Като навърших петдесет, реших, че трябва да вляза във форма. — Ухили се широко. — Или поне в друга форма. Целта ми е да стана по-скоро круша, отколкото ябълка. — Потупа корема си. — Макар че май ми е заложено да бъда цяла овощна градина.
— Какво по-хубаво от овощна градина? — усмихна се Гамаш и погледна към своя колан. — Е, и аз не съм фиданка. В колко ставате сутрин?
— Навивам си будилника за шест и половина и в седем без петнайсет съм готова за тръгване. Тази сутрин, тъкмо като излизах, забелязах, че вратата на Оливие е леко открехната, затова надзърнах вътре и го повиках. Зная, че обикновено отваря по-късно в неделя и доста се учудих.
— Но не се разтревожихте?
— Не. — Въпросът сякаш я изненада. — Канех се да тръгвам, когато го видях.
Мирна седеше с гръб към салона, а инспекторът не хвърли поглед към трупа. Продължи да я гледа в очите и кимна мълчаливо, за да я подкани да продължи.
Чаят им дойде и макар да бе ясно, че Габри с удоволствие би се присъединил към тях, готвачът от бистрото бе достатъчно тактичен, за разлика от зетя на Гамаш, Дейвид, и разбираше езика на жестовете. Остави на масата каничката с чай, две чашки с чинийки от костен порцелан, мляко, захар и малък поднос с джинджифилови бисквити. После се оттегли.
— Първо си помислих, че е купчина покривки, които сервитьорите са оставили на пода за пране, докато са разчиствали предишната вечер — продължи Мирна, когато Габри се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе. — Повечето са доста млади и не бих се изненадала. Но след това погледнах малко по-внимателно и разбрах, че е тяло.
— Тяло?
Така се описваха мъртъвци, а не живи хора.
— Веднага разбрах, че е мъртъв. Виждала съм и други, нали знаете.
Гамаш знаеше.
— Изглеждаше точно както и в момента. — Остави инспектора да налее чай в двете чашки. Прие предложеното мляко и захар и после пое своята чаша заедно с една бисквитка. — Приближих се, но не го докоснах. Не ми и мина през ум, че може да е бил убит. Поне в началото.
— Какво си помислихте? — Гамаш обви едрите си длани около чашата. Чаят беше силен и ароматен.
— Предположих, че е получил удар или инфаркт. Нещо внезапно, ако се съди по изражението му. Изглеждаше изненадан, но не уплашен или измъчен.
Добре казано, помисли си инспекторът. Смъртта бе изненадала този човек. Но тя изненадваше повечето хора, дори старите и болните. Почти никой не очаква да умре.
— Тогава видях главата му.
Гамаш кимна. Нямаше начин да не я забележи. Не главата, а онази част от нея, която липсваше.
— Познавате ли го?
— Никога не съм го виждала. А ми изглежда като човек, който не се забравя лесно.
Главният инспектор бе склонен да се съгласи. Жертвата приличаше на скитник. Всеки подминаваше такива хора, но рядко ги забравяше. Арман Гамаш постави фината чашка върху крехката ѝ чинийка. Непрестанно се връщаше към въпроса, който изникна в съзнанието му в мига, в който вдигна телефона и научи за убийството. В бистрото на Трите бора.
Защо тук?
Хвърли бърз поглед към Оливие, който в този момент разговаряше с инспектор Бовоар и полицай Лакост. Собственикът на бистрото бе спокоен и сдържан. Но навярно осъзнаваше как изглежда отстрани това.