— Май още не съм на себе си. Кой е този човек? Знаете ли?
— Не — отвърна Бовоар. — Някой да е съобщавал за подозрителен непознат в района?
— Да е съобщавал ли? — възкликна Оливие. — На кого?
И тримата отправиха объркан поглед към Бовоар. Инспекторът явно бе забравил, че в Трите бора няма полиция, нито светофари, тротоари или кмет. Доброволният противопожарен отряд бе под командването на онази изкуфяла дърта поетеса Рут Зардо и повечето хора бяха готови по-скоро да загинат в огъня, отколкото да ѝ се обадят.
Тук дори нямаше престъпност. Като изключим убийствата. Единственото престъпно деяние, което се случваше в селото, бе възможно най-лошото.
И ето на̀, отнякъде се бе взел поредният труп. Поне предишните си имаха имена. Този сякаш бе паднал от небето и при падането си бе ударил главата.
— През лятото е малко по-сложно — проговори Мирна, докато се разполагаше на дивана. — Пристигат повече посетители. Някои семейства идват да прекарат почивката си тук, деца се връщат от училище за ваканцията. Това е последният дълъг уикенд. После всички се прибират по домовете си.
— Този уикенд е и селският панаир в Брюм — добави Габри. — Утре е последният ден.
— Така — отвърна Бовоар, който ни най-малко не се интересуваше от панаира, — значи Трите бора опустява след края на тази седмица. Но посетителите, за които говорите, са приятели и роднини, нали?
— Повечето — потвърди Мирна и се обърна към Габри: — Някои странници отсядат в твоя пансион, нали?
Мъжът кимна.
— По-скоро съм резервен вариант, ако хората от селото нямат достатъчно място да настанят гостите по домовете си.
— Имам предвид — уточни Бовоар раздразнено, — че онези, които пристигат в Трите бора, всъщност не са никакви странници. Просто искам да потвърдите дали съм прав.
— Съжалявам, но правото не е по нашата част, питайте ни за нещо обратно — вметна Габри. Дори на изнуреното лице на Оливие се появи усмивка.
— Дочух нещо за някакъв странник — каза Мирна, — но не обърнах особено внимание.
— От кого?
— От Рор Пара — призна жената неохотно. Чувстваше се сякаш доносничи, а никой нямаше желание да го прави. — Чух го да разказва на Стария Мъндин и Съпругата, че видял някого в гората.
Бовоар си записа. Не чуваше за първи път фамилията Пара, те бяха изтъкнат чешки род. Но Стария Мъндин и Съпругата? Това звучеше като шега. Присви устни и изгледа Мирна със сериозно изражение. Тя му отвърна с не по-малко сериозен поглед.
— Да — потвърди книжарката, след като прочете мислите на инспектора. Не беше трудно. Дори чайникът можеше да прочете мислите на Бовоар. — Така се казват.
— Стария и Съпругата? — повтори Жан Ги. Вече не беше ядосан, а объркан. Мирна кимна. Бовоар все пак попита: — Какви са истинските им имена?
— Същите — обади се Оливие, — Стария и Съпругата.
— Добре, ще се съглася със Стария. Донякъде е възможно, но няма нормален човек, който ще погледне новороденото си момиченце и ще реши да го кръсти Съпругата. Поне така се надявам.
Мирна се усмихна:
— Прав сте. Просто толкова съм свикнала, че дори не съм се замисляла. Нямам представа как е истинското ѝ име.
Бовоар се замисли колко жалка трябва да е една жена, за да позволи да я наричат Съпругата. Всъщност прозвището звучеше някак библейско, сякаш от Стария завет.
Габри донесе няколко бутилки бира, кола и купички с ядки и ги сложи на масата. Селяните, които стояха пред заведението цяла сутрин, най-сетне се бяха разотишли по домовете си. Времето изглеждаше мокро и мрачно отвън, но вътре бе топло и уютно. Почти бе възможно да забравят, че това не е приятелско събиране. Служителите от екип „Местопрестъпления“ все едно бяха изчезнали като дим през дървените греди и напомняха за себе си само с някое тихо дращене или приглушена размяна на думи. Сякаш бяха гризачи или призраци. Или полицаи, разследващи убийство.
— Разкажете ни как мина снощи — започна главен инспектор Гамаш.
— Беше лудница — отвърна Габри. — През последния дълъг уикенд на лятото всички се изсипаха тук. Повечето бяха изкарали целия ден на панаира и бяха уморени. Не им се е занимавало да готвят. Винаги е така през уикенда преди Деня на труда. Бяхме подготвени.
— В какъв смисъл? — намеси се Изабел Лакост, която тъкмо се присъедини към групата.
— Бях наел допълнителен персонал — обясни Оливие. — Всичко мина гладко. Посетителите бяха спокойни и затворихме навреме, към един след полунощ.
— Какво се случи после? — попита полицайката.
Повечето разследвания на убийства изглеждаха сложни, но всъщност бяха много прости. Трябваше само многократно да се задава въпросът „Какво се случи после?“. А внимателното изслушване на отговорите също бе от полза.