— Обикновено правя отчета на касата и оставям персонала от втора смяна да почисти, но съботите са по-различни — продължи Оливие. — Стария Мъндин идва, след като затворим, доставя всичко, което е ремонтирал през седмицата, и взема мебелите, които междувременно са се счупили или повредили. Не отнема много време и свършваме работата, докато сервитьорите и персоналът в кухнята почистват.
— Чакайте малко — прекъсна го Бовоар. — Значи Мъндин идва след полунощ в събота? Защо не в неделя сутрин или по някакво друго, по-нормално време? Защо посред нощ?
На инспектора му се стори, че има нещо потайно, а той имаше нюх за потайни и подмолни дела.
Оливие сви рамене:
— Май просто така сме свикнали. Когато започна да поправя мебелите ни, още не беше женен за Съпругата и прекарваше съботните си вечери тук. Докато затваряхме, използваше момента да вземе счупените неща. Не сме сметнали за нужно да променяме уговорката.
В село, където почти нищо не се променяше, звучеше логично да е така.
— Значи Мъндин е взел мебелите. Какво се случи после?
— Тръгнах си.
— Вие ли останахте последен в бистрото?
Оливие се поколеба.
— Не съвсем. Тъй като беше много натоварено, имаше още няколко неща за довършване. Но те са добри деца, разбирате ли? Отговорни.
Гамаш през цялото време слушаше мълчаливо. Предпочиташе така. Неговите колеги задаваха въпросите, а това му даваше възможност да наблюдава, да чува какво казват хората, как го казват и какво премълчават. Сега забеляза как в спокойния и услужлив тон на Оливие се промъква отбранителна нотка. Дали се опитваше да оправдае собственото си поведение, или да защити персонала си, за да не попаднат и те сред заподозрените?
— Кой си тръгна последен? — попита полицай Лакост.
— Малкият Пара — отвърна Оливие.
— Малкият Пара? Това да не е нещо като Стария Мъндин? — зачуди се Бовоар.
Габри направи гримаса:
— Разбира се, че не. Не се казва Малкият, би било твърде шантаво. Името му е Хавък.
Бовоар присви очи и стрелна Габриел Дюбо с ядосан поглед. Не обичаше да му се подиграват, а подозираше, че този едър и добродушен мъж прави точно това. Отмести поглед към Мирна, но тя не се смееше. Само кимна.
— Така се казва. Рор е кръстил сина си Хавък.
Жан Ги Бовоар си записа, но с неудоволствие и недоверие.
— Дали е заключил? — попита Лакост.
И Гамаш, и Бовоар бяха наясно, че това е въпрос от огромна важност, но Оливие сякаш не осъзнаваше значението му.
— Със сигурност.
Гамаш и Бовоар се спогледаха. Това вече беше нещо. Убиецът трябва да е разполагал с ключ. Изведнъж огромният списък с вероятни извършители рязко се сви.
— Може ли да ми покажете вашите ключове? — обърна се Бовоар към двамата мъже.
Оливие и Габри изровиха връзките си и ги подадоха на инспектора. Но се появи и трета връзка. Бовоар се извърна и видя комплекта ключове, който висеше от едрата ръка на Мирна.
— Дадоха ми ги за всеки случай, ако не мога да вляза в моя апартамент или ако има спешна ситуация.
— Merci — благодари Бовоар малко по-неуверено, отколкото се чувстваше. — Скоро давали ли сте ги назаем на някого?
— Не.
Младият инспектор се усмихна. Това беше добре.
— Освен на Стария Мъндин, разбира се. Беше изгубил неговите и трябваше да си извади нови.
— И на Били Уилямс — напомни Габри на Оливие. — Сещаш ли се? Обикновено използва ключа, който стои под саксията до входа, но не искаше вече да се навежда, докато мъкне дървата. Щеше да вземе онзи ключ, за да си изкара няколко дубликата.
Бовоар изкриви лице в пълно недоумение:
— Защо въобще си правите труда да заключвате? — попита накрая.
— Заради застраховката — отвърна Оливие.
„Е, нечии застрахователни премии ще скочат“ — помисли си Жан Ги. Погледна към Гамаш и поклати глава. Тези хора заслужаваха да бъдат заклани, докато спят. Но, естествено, по ирония на съдбата убитите винаги бяха онези, които се заключват и си слагат аларми. Опитът на Бовоар показваше, че Дарвин е бил в голяма грешка. Не оцеляваха най-приспособимите. Те загиваха, убити от идиотщината на съседите си, които дори не осъзнаваха какво са сторили и продължаваха своя тромав и непохватен живот.
Глава четвърта
— Не го ли разпозна? — попита Клара, докато нарязваше пресния хляб от пекарната на Сара.
Имаше само един човек, за когото можеше да говори приятелката на Мирна. Книжарката поклати глава, изсипа накълцаните домати в купата за салата и се захвана с шалота24. Всички зеленчуци бяха току-що набрани от градината на Питър и Клара.