— И казваш, че Оливие и Габри също не го познават? — включи се Питър, който се бе заел да раздели на порции печеното пиле.
— Странно, нали? — Мирна спря и погледна приятелите си. Питър бе висок и елегантен, с посивяла коса и прилежен вид. До него стоеше съпругата му Клара — дребничка, пухкава, с буйна тъмна коса, по която бяха полепнали трошички от кората на хляба като ситни звездици. Очите ѝ бяха сини и обикновено искряха весело. Но не и днес.
Художничката заклати глава озадачено. Няколко трохи се поръсиха по кухненския плот. Тя разсеяно ги събра и ги сложи в устата си. След като първоначалният шок от откритието бе попреминал, Мирна бе доста уверена, че всички си мислят едно и също.
Това беше убийство. Мъртвецът бе непознат. Но дали и убиецът бе такъв?
Навярно и тримата бяха стигнали до един и същи извод. Едва ли.
Беше се опитала да не разсъждава по темата, но мисълта отново и отново се промъкваше в главата ѝ. Мирна си взе филийка от франзелата и отхапа. Хлябът бе топъл, мек и уханен, с хрупкава коричка.
— За бога! — възкликна Клара и размаха ножа към нагризания хляб в ръката на приятелката си.
— Искаш ли? — Мирна ѝ подаде един залък.
Двете жени стояха в кухнята и похапваха пресен топъл хляб. Обикновено по това време сядаха в бистрото за неделен обяд, но днес това нямаше как да стане покрай цялата история с трупа. Затова Клара, Питър и Мирна се бяха събрали в мансардния апартамент на тъмнокожата книжарка, който бе непосредствено до заведението на Оливие. Вратата на магазина на долния етаж беше оборудвана с аларма, в случай че някой реши да влезе. Е, не беше точно аларма, а звънче, което издрънчаваше, когато вратата се отвори. Понякога Мирна слизаше, друг път — не. Почти всичките ѝ клиенти бяха местни и знаеха колко пари да оставят на касата. „А ако някой се нуждае толкова силно от стара книга, че да я открадне, със здраве да си я ползва“ — смяташе книжарката.
Мирна потръпна. Огледа се за отворен прозорец, от който нахлува студен и влажен въздух. Погледът ѝ премина по голите тухлени стени, масивните греди и редицата от големи индустриални прозорци. Отиде да ги провери, но всички бяха затворени — освен един, открехнат леко, за да се проветрява жилището.
Докато крачеше по широките чамови дъски обратно към кухнята, се спря до черното чугунено кюмбе, разположено насред просторната стая. Огънят в него пращеше. Жената вдигна кръглия капак и мушна вътре още една цепеница.
— Сигурно е било ужасно — приближи се Клара до приятелката си.
— Да… Бедничкият, просто лежеше на пода. Отначало дори не видях раната.
Седнаха на дивана срещу печката. Питър им донесе две чаши скоч и безшумно се оттегли обратно в кухнята. Оттам можеше да ги вижда и да ги чува, но нямаше да им се пречка.
Наблюдаваше как двете жени се привеждат една към друга, докато отпиват от питиетата си, и разговарят тихо, приятелски. Питър им завидя. Извърна се и се зае да разбърква ябълковата супа с чедър.
— Какво мисли Гамаш? — попита Клара.
— Изглеждаше не по-малко объркан от нас. И какво изобщо правеше този непознат човек в бистрото? Мъртъв! — възкликна Мирна.
— Убит — поправи я приятелката ѝ.
Двете се замислиха за момент. Накрая Клара наруши тишината:
— Оливие каза ли нещо?
— Нищичко. Изглеждаше доста зашеметен.
Художничката кимна. Чувството ѝ беше познато.
Полицаите бяха пред вратите. Скоро щяха да са в домовете им, в кухните и спалните. В главите им.
— Направо не ми се мисли какво е мнението на Гамаш за нас — обади се Мирна. — Всеки път, щом дойде, тук го чака поредният труп.
— Селата в Квебек са се специализирали в различни неща — отвърна Клара. — Някои са добри в производството на сирене, други — на вино, трети — на керамични съдове. Ние произвеждаме трупове.
— Манастирите се специализират — обади се Питър през смях, докато поставяше купичките с димяща ароматна супа на дългата маса на Мирна. — А и ние не произвеждаме трупове.
И все пак не прозвуча много уверено.
— Гамаш е шеф на отдел „Убийства“ в Sûreté — напомни Мирна. — Навярно това е нещо нормално за него. Всъщност би бил изненадан, ако нямаше труп.
Мирна и Клара седнаха на масата заедно с Питър и докато жените разговаряха, той се замисли за човека, който оглавява разследването. Убеден бе, че Арман Гамаш е опасен. Опасен за онзи, който бе убил стареца. Художникът се почуди дали убиецът знае що за човек е тръгнал по следите му. Опасяваше се, че знае, и то доста добре.