Инспектор Жан Ги Бовоар огледа новия временен щаб и вдиша дълбоко. За своя изненада установи, че миризмата му е позната и дори вълнуваща.
Миришеше на въодушевление, на преследване и лов. На дълги часове пред прегрели компютри, докато мъже и жени се опитваха да сглобят парченцата от пъзела. Миришеше на работа в екип.
Всъщност се долавяше по-скоро мирис на дизелово гориво и дим от горящи дърва, на лак и бетон. Бовоар отново се намираше в старата, запусната гара на Трите бора, изоставена от Канадската национална железница преди десетилетия. Доброволната противопожарна команда на селото бе превзела помещенията тайно, с надеждата, че никой няма да забележи. Разбира се, така и бе станало, тъй като в КНЖ отдавна бяха забравили за съществуването на Трите бора. Малката гара се бе превърнала в дом за селските пожарни камиони, тежките униформи и оборудване. Стените бяха облицовани с борови дъски, а върху тях бяха налепени плакати с красиви пейзажи от Скалистите планини и техники за оказване на първа помощ. Указания за пожарна безопасност, графици за дежурства и стари железопътни разписания се бореха за място наред с огромен плакат, на който бе носителят на наградата за литература на генерал-губернатора. От афиша, запечатан за поколенията, гледаше ликът на старица с налудничав поглед.
В момента тя стоеше пред Бовоар от плът и кръв и го гледаше със същите налудничави очи.
— Какво търсите тук, по дяволите?
Патицата до бабичката също се взираше в него.
Рут Зардо. Навярно най-известната и уважавана поетеса в страната. И нейната патица Роза. Бовоар знаеше, че главен инспектор Гамаш вижда огромна поетическа дарба в тази възрастна жена. Но самият той я свързваше само със стомашно разстройство.
— Станало е убийство — обясни инспекторът, като се надяваше, че гласът му излъчва достойнство и авторитет.
— Знам, че е станало убийство. Не съм малоумна.
Патицата разлюля глава и запляска с криле. Бовоар бе свикнал да вижда Рут в компанията на пернатата ѝ другарка и вече не му правеше впечатление. Никога нямаше да го признае гласно, но тайно се радваше, че Роза е още жива. Подозираше, че не са много нещата, които оцеляват дълго покрай шантавата дъртофелница.
— Налага се отново да използваме сградата — обясни и се извърна.
Въпреки преклонната възраст, куцането и злъчния си характер Рут Зардо бе избрана за началник на Доброволната противопожарна команда. Бовоар подозираше, че хората са постъпили така, защото са се надявали един ден старицата да загине в пламъците. Но му се струваше, че е невъзможно дъртата вещица да изгори.
— Не — тропна Рут с бастуна по бетонния под. Роза не трепна, но Бовоар почти подскочи. — Не можете да я използвате.
— Съжалявам, мадам Зардо, необходима ни е и смятаме да се разположим тук.
Тонът му вече не бе толкова любезен. Тримата се взираха един в друг и само Роза примигваше. Бовоар знаеше, че тази кукундела може да го победи само ако започне да рецитира своята зловеща, непонятна поезия. В нея нямаше рими. Нямаше дори смисъл. Щеше да го пречупи на секундата. Но също така бе наясно, че от всички в селото най-малко вероятно бе тя да цитира творбите си. Изглежда, беше притеснена и дори се срамуваше от тях.
— Как върви поезията? — подхвърли инспекторът и забеляза как старицата потрепва. Късо подстриганата ѝ бяла коса бе тънка и прилепнала, така че главата ѝ напомняше на оголен, избелял череп. Вратът ѝ бе жилав и мършав, а тялото, което някога навярно е било здраво и стройно, сега изглеждаше по-скоро крехко. Но нищо друго в нея не беше крехко.
— Някъде прочетох, че скоро ще издавате нова книга.
Рут Зардо направи колеблива крачка назад.
— Главният инспектор също е тук, както знаете — продължи Бовоар, вече с любезен, умерен и топъл глас. Старицата изглеждаше, сякаш току-що е видяла Сатаната. — Зная, че няма търпение да я обсъди с вас. Скоро ще дойде. Научил е наизуст всичките ви стихотворения.
Поетесата се обърна и си тръгна.
Победа! Успял бе да я прогони. Вещицата бе мъртва, или поне се беше разкарала.
Бовоар се зае да организира временния щаб. Поръча бюра и комуникационни уреди, компютри и принтери, скенери и факсове, коркови дъски и ароматизирани маркери. Щеше да закове дъска точно върху афиша с ухилената физиономия на шантавата старица. И върху лицето ѝ щеше да пише за убийства.
Бистрото бе притихнало.
Служителите от отдел „Местопрестъпления“ си бяха тръгнали. Полицай Изабел Лакост стоеше на колене на пода — там, където бяха открили тялото. Старателна и усърдна както винаги, искаше да провери за последно дали са пропуснати улики. Доколкото Арман Гамаш виждаше, Оливие и Габри не бяха помръднали. Все още седяха на избелелия стар диван срещу голямата камина и всеки беше потънал в своя собствен свят, зареял поглед в огъня, пленен от магията на пламъците. Главният инспектор се запита за какво размишляват.