— За какво си мислите? — приближи се той и седна на масивния фотьойл до двамата мъже.
— Аз си мислех за мъртвеца — отвърна Оливие. — Питах се кой е. Какво ли е търсил тук и дали е имал семейство. Чудех се дали липсва на някого.
— А пък аз си мислех за обяд — призна Габри. — Някой да е гладен?
В другия край на салона полицай Лакост вдигна поглед и се обади:
— Аз!
— И аз, patron25 — добави Гамаш.
След малко Габри се изгуби в кухнята и оттам долетяха звуци на тракащи тенджери и тигани. Главният инспектор се наведе към русокосия мъж. Сега бяха само двамата — той и Оливие. Собственикът на бистрото го погледна безизразно.
Но Гамаш бе виждал такива лица и преди. Всъщност бе почти невъзможно някой да остане напълно безизразен. За инспектора спокойното лице означаваше само едно — трескав ум.
От кухнята се понесе познат аромат на чесън, а едрият готвач си тананикаше „Какво да правиш с пиян моряк“.
— Габри смята, че жертвата е бил скитник. Вие как мислите?
Оливие си спомни изцъклените очи, студени като стъклени топчета. Спомни си и последния път, когато бе посетил колибата в гората.
Хаос иде, стари друже… Отне му много време, но вече е тук.
— Че какъв друг може да е бил?
— Според вас защо е убит тук, във вашето бистро?
— Не знам — отвърна ресторантьорът и посърна. — От сутринта напъвам мозъка си и се опитвам да разбера. Защо някой би извършил убийство тук? Няма никаква логика.
— Напротив, има.
— Така ли? — поизправи се Оливие. — Каква?
— Не зная, но ще разбера.
Собственикът на бистрото се втренчи в застрашителния, но кротък мъж, който сякаш изпълни цялото помещение, без да повишава глас.
— Познавахте ли го?
— Вече ме попитахте — сопна се Оливие, сетне се окопити и продължи по-любезно: — Съжалявам, но знаете, че и преди сте ми задавали този въпрос. Става малко досадно. Не го познавам.
Гамаш се вгледа в събеседника си. Лицето му беше алено, гореше. Но дали от гняв, от топлината на огъня или защото бе изрекъл лъжа?
— Все някой трябва да го е познавал — настоя инспекторът и се облегна, за да създаде у другия мъж впечатление, че снема натиска от него и му дава възможност да си поеме въздух.
— Аз не. Габри също. — Оливие сбърчи вежди и Гамаш предположи, че е искрено разстроен. — Какво ли е търсел тук?
— „Тук“ в Трите бора или „тук“ в бистрото?
— И двете.
Оливие излъга и Гамаш го знаеше. Имал бе предвид бистрото, беше очевидно. По време на разследване на убийство винаги някой лъжеше. Ако първата жертва на войната бе истината, то в разследванията първи падаха в битка лъжите на хората — онези, които повтаряха на себе си, и онези, които казваха един на друг. Невинните лъжи, които им помагаха да станат от леглото в студените и тъмни сутрини. Гамаш и неговият екип проследяваха тези лъжи и ги разобличаваха. В един момент всички безобидни историйки, които улесняваха ежедневието, изчезваха и оставяха хората разголени. Номерът беше да успеят да отсеят важните от дребните измислици. Тази изглеждаше дребна. Тогава защо ресторантьорът си бе направил труда да лъже?
Зададе се Габри с поднос, отрупан с димящи блюда. След минути всички седяха край камината и похапваха фетучини със скариди и миди „Сен Жак“, задушени със зехтин и чесън. Сервиран бе и пресен хляб, а чашите бяха напълнени със сухо бяло вино.
Докато се хранеха, разговаряха за почивните дни покрай Деня на труда, за кестеновите дървета и за детската игра с кестени на връвчици. За учениците и студентите, които скоро щяха да започнат новата учебна година, и за нощите, които ставаха все по-дълги.
Освен тях нямаше никой друг в бистрото. Но на главния инспектор му се струваше препълнено — с лъжите, които вече бе чул, и с онези, които тепърва се заплитаха и чакаха да бъдат изречени.
Глава пета
След като обядваха, полицай Лакост се зае да уреди нощувките на екипа в пансиона на Габри, а Арман Гамаш бавно тръгна в противоположната посока. Дъждът бе спрял, но горите и хълмовете около селото бяха обвити в мъгла. Хората излизаха от домовете си, за да свършат някои задачи или да поработят в градините си. Главният инспектор тръгна по калната улица и зави наляво, към извития каменен мост на река Бела Бела.