Вратата на Рут се отвори и старата поетеса, загърната в износеното си палто, излезе с накуцване. След нея се поклащаше Роза. Но днес патицата не носеше дрехи. Беше само по пера.
Инспекторът толкова бе свикнал да я вижда в различни тоалети, че сега му се стори почти неестествено да не е наконтена. Рут и патицата пресякоха улицата и излязоха на площада. Старицата отвори малък хартиен плик и хвърли малко хляб на Роза, а тя се затича тромаво след трохите, като пляскаше с криле. В небето се чу крякане. Все по-близо и по-близо. Гамаш и Мирна се извърнаха в посоката, от която идваше шумът. Но Рут продължи да гледа пред себе си. Към Роза. Над тях се зададе ято патици, поели на юг за зимата.
Тогава Роза нададе крясък, който прозвуча почти като човешки плач, издигна се във въздуха и полетя. Направи кръг и за един миг всички си помислиха, че ще се върне. Рут протегна ръка нагоре с отворена длан. Подаваше трошици хляб. Или махаше. За сбогом.
А Роза вече я нямаше.
— О, боже! — въздъхна Мирна.
Рут стоеше с гръб към тях и се взираше в небето с протегната нагоре ръка. Трохи хляб се посипаха по тревата.
Книжарката извади смачканото листче от джоба си и го подаде на Гамаш.
— Роза — прошепна Мирна. — Рут.
Гамаш гледаше старата поетеса. Вече знаеше кое дебне зад планината. Кое смазва всичко пред себе си. Най-големият страх на Отшелника. И на планината.
Съвестта.
Детективът си спомни как бе развързал грубата платнена торбичка. Когато плъзна ръка в нея, напипа полирано дърво. Статуетката бе семпла. Млад мъж седеше на стол и слушаше. Оливие.
Обърна фигурката и отдолу прочете три букви, издълбани в дървесината. GYY.
Разкодирал ги бе в колибата малко по-рано и дълго бе гледал получената дума.
Woo.
В грубата торбичка от зебло бе скрита дърворезба, дори по-фина от сложните статуетки с много детайли. Тя бе въплъщение на простотата. Посланието ѝ бе изящно и ужасяващо. Скулптурата бе красива, но младият мъж изглеждаше абсолютно празен отвътре. Несъвършенствата му бяха изгладени. Дървото бе твърдо и полирано, светът сякаш се плъзгаше по повърхността му, без да го засяга. Нямаше допир, нямаше и чувства.
Това бе Планинския цар в човешки облик. Недосегаем, но и недостъпен. На Гамаш му идеше да захвърли фигурката вдън гората. Нека лежи там, където се бе крил Отшелника. За да се спася от чудовището, което сам бе създал.
Но от Съвестта не можеш да избягаш.
Нито в нова къща и нова кола, нито в пътешествия, нито в медитация или в неистова активност. В деца и добри дела. На пръсти или на колене. В голяма кариера. В малка колиба.
Където и да си, тя винаги ще те застигне. Миналото винаги те застига.
Именно затова е жизненоважно човек да осъзнава действията си в настоящия момент, напомни си Гамаш. Защото настоящето се превръща в минало, а миналото пораства. И все някога се изправя и тръгва след теб.
Намира те. Както бе намерило Отшелника. И Оливие. Инспекторът се взираше в хладното, твърдо, безжизнено съкровище в ръката си.
Кой не би се страхувал от това?
Рут закуцука през затревения площад, стигна до пейката и поседна. С жилеста ръка стискаше яката на синьото палто плътно около шията си. Габри се пресегна, хвана свободната ѝ длан в своята и докато я галеше нежно, мълвеше: „Нищо, нищо…“