— Има ли гладни? — Главният инспектор отвори вратата на старата жп гара и протегна ръка, в която държеше кафяв хартиен плик.
— Умирам от глад, merci! — Бовоар почти се затича, пое торбичката и извади от нея сочен сандвич с пилешко, бри и песто. Вътре имаше също кутийка кола и pâtisserie26.
Поколеба се, преди да посегне към безценния сандвич.
— А вие? — попита началника си.
— О, аз хапнах — отвърна Гамаш, решил, че няма смисъл да описва обяда на заместника си.
Придърпаха по един стол по-близо до старата печка на дърва и докато Бовоар се хранеше, започнаха да сравняват записките си.
— До момента не знаем нищо за самоличността на жертвата, за вероятния убиец и за използваното оръжие. Нямаме представа и защо старецът е бил в бистрото — започна главният инспектор.
— Още няма следа от оръжието?
— Не. Според доктор Харис трябва да търсим метален прът или нещо подобно. Гладко и твърдо.
— Ръжен за камина?
— Възможно е. Взехме ръжена на Оливие и го изпратихме за изследвания. — Гамаш замълча.
— Какво има? — попита Бовоар.
— Просто ми се стори малко странно, че Оливие е побързал да запали огън и в двете камини. Времето е дъждовно, но не чак толкова студено. А и да се захване първо с тази работа, след като току-що е попаднал на труп…
— Смятате, че убийството е извършено с един от онези ръжени? Оливие е запалил двата огъня, за да използва металните инструменти и така да изгори уликите, останали по тях?
— Смятам, че е възможно — отвърна главният инспектор с безпристрастен тон.
— Ще ги проверим — увери го по-младият мъж. — Но дори да се окаже, че един от тях е оръжието на убийството, това не означава, че го е използвал Оливие. Всеки би могъл да хване ръжена и да смачка главата на онзи човечец.
— Вярно е. Но само Оливие е запалил камините тази сутрин, при това с ръжена.
Като главен инспектор бе длъжен да подозира всеки, но това никак не радваше Гамаш.
Бовоар даде знак на едрите мъже, които стояха на вратата, да влязат. Оборудването за временния щаб бе пристигнало. Изабел Лакост също се появи и отиде при колегите си край печката.
— Запазих стаи в пансиона — заяви. — Впрочем попаднах на Клара Мороу. Покани ни на вечеря у тях.
Гамаш кимна. Това беше добре. Можеше да научат много повече на приятелско събиране, отколкото по време на разпит.
— Оливие ми каза имената на хората, които снощи са били на смяна в бистрото. Отивам да ги разпитам — докладва Лакост. — Няколко екипа претърсват селото и околностите за оръжието на убийството, като най-вече разглеждат ръжени за камина и други подобни инструменти.
Инспектор Бовоар приключи с обяда си и отиде да дава насоки за оборудването на щаба. Полицай Лакост излезе да провежда разпити. Гамаш винаги се чувстваше зле, когато хората от екипа му тръгваха нанякъде. Всеки път ги предупреждаваше да не забравят с какво са се захванали и кого търсят. Убиец.
Преди години главният инспектор бе загубил един от полицаите си, който бе паднал жертва на издирван от тях престъпник. Проклет да е, ако отново го допуснеше. Но все пак не можеше да предпазва всички и по всяко време. Трябваше най-накрая да ги остави да правят каквото намерят за добре, както се бе наложило да постъпи с Ани.
Дойде ред на последния разпит за деня. До момента полицай Лакост бе разговаряла с петима души, работили в бистрото предишната вечер, и всички ѝ бяха дали сходни отговори. Според тях не се бе случило нищо необичайно. Цяла вечер било пълно с хора, тъй като било събота, и то в почивните дни преди Деня на труда. Учебната година започваше във вторник и всички, които се бяха прибрали при роднините си за лятната ваканция, щяха да заминат за Монреал в понеделник. Утре.
За четирима от келнерите лятото бе приключило и те щяха да се върнат в университета на следващия ден. Не бяха особено полезни с показанията си, тъй като, изглежда, бяха забелязали само една маса, на която седели много красиви момичета.
Петият разпит помогна малко повече, защото сервитьорката не бе видяла само помещение, пълно с деколтета. Но и според нея вечерта бе преминала нормално, макар и малко напрегнато заради многото работа. Никой не спомена труп, а Лакост предполагаше, че дори момчетата, които бяха зяпали гърдите на жените, щяха да забележат нещо такова.
Полицайката се качи в колата и потегли към дома на последния келнер, на когото Оливие бе възложил всички отговорности предишната вечер, след като си бе тръгнал. Младежът бе натоварен със задължението да огледа всичко за последно и да заключи заведението.