Къщата бе разположена малко встрани от главния път и до нея се стигаше по дълга прашна алея, обградена от редици кленове. Дърветата все още не бяха облекли ярките си есенни премени, но тук-там се виждаха оранжеви и червени листа. „След няколко седмици алеята ще изглежда великолепно“ — помисли си Лакост.
Слезе от автомобила и зяпна удивено. Стоеше пред сграда от бетон и стъкло. Къщата изглеждаше толкова нелепо тук, колкото палатка, опъната насред Пето авеню. Не беше никак на място. Докато вървеше към входната врата, полицайката осъзна още нещо. Къщата ѝ се струваше заплашителна, но не можеше да определи защо. Обичаше традиционната архитектура и никак не си падаше по превзетата. Много харесваше голите тухлени стени и откритите греди на тавана и мразеше да ѝ е разхвърляно, макар че след раждането на децата се бе отказала от всякакви надежди нейният собствен дом да е подреден. Напоследък беше истинско постижение, ако успее да мине през някоя стая, без да настъпи нещо, което издава цвъртящи звуци.
Тази къща определено изглеждаше като нечие постижение. Но дали беше дом?
Вратата ѝ отвори здрава жена на средна възраст с много добро, макар и твърде отчетливо френско произношение. Лакост се изненада и осъзна, че е очаквала в тази ръбата къща да живеят ръбати хора.
— Мадам Пара? — Полицай Лакост показа служебната си карта. Жената отсреща кимна, усмихна се приветливо и отстъпи, за да направи път на посетителката.
— Entrez27. Идвате заради онова, което се е случило при Оливие, нали? — попита Хана Пара.
— Oui — потвърди Лакост и се наведе, за да свали калните си ботуши. Винаги ѝ се бе струвало неловко и някак непристойно известният екип на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec да разпитва заподозрените по чорапи.
Мадам Пара не спря гостенката си, но пък ѝ предложи чехли, които извади от дървената кутия до вратата, пълна с разбъркани стари обувки. Това бе поредната изненада за младата жена, която бе очаквала всичко в модерната къща да е чисто и подредено. И сковано.
— Бих искала да поговоря със сина ви.
— Хавък.
Хавък28. Името се бе сторило забавно на инспектор Бовоар, но полицай Лакост не намираше нищо смешно в него. Странно, но то сякаш си бе на мястото в подобна студена и ръбата къща. Че какво друго би могло да удържи едно разрушение?
Преди да тръгне, Лакост бе попроучила набързо семейство Пара. Жената, която я посрещна в антрето, беше член на общинския съвет на Сан Реми, а съпругът ѝ Рор бе градинар и поддържаше по-големите имоти в района. Избягали от Чехословакия в средата на осемдесетте години на XX век, а щом пристигнали в Квебек, се установили в близост до Трите бора. Всъщност в околността имаше голяма и влиятелна чешка общност, съставена от имигранти — хора, бягали, докато намерят онова, което търсят. Свобода и сигурност. Хана и Рор Пара спрели в това село.
И тук създали Хавък.
— Хавък! — извика майка му, а кучетата се измъкнаха през входната врата, докато жената крещеше към гората.
След още няколко вика се появи нисък и набит младеж. Лицето му бе поруменяло от работата на открито, тъмната му къдрава коса бе разрошена. Момчето се усмихна и Лакост разбра, че останалите келнери в бистрото не са имали никакъв шанс с момичетата. Този хубавец можеше да има всяка от тях. Открадна дори частица от нейното сърце и Изабел бързо си направи сметка наум. Беше на двайсет и осем, а той — на двайсет и една. След двайсет и пет години тази разлика нямаше да е от особено значение, макар че мъжът и децата ѝ едва ли щяха да се съгласят.
— Как мога да ви помогна? — Младежът се наведе и изу зелените си гумени ботуши. — Разбира се, тук сте заради онзи човек, когото откриха в бистрото тази сутрин. Съжалявам. Трябваше да се досетя.
Докато младият Пара говореше, влязоха в доста впечатляваща кухня, каквато Лакост бе виждала само в списания. Вместо класическото разположение на уредите в триъгълник, което според нея бе задължително, кухнята заемаше цялата стена в дъното на светлото помещение. Плотът бе дълъг, излят от бетон, уредите — от неръждаема стомана, а на стената бяха монтирани открити рафтове, по които в стройни, безупречни редици блестяха чисто бели чинии. Шкафовете под плота бяха с тъмни ламинирани врати. Имаха едновременно много ретро и много модерно излъчване.
Нямаше кухненски остров, вместо него пред плота бяха поставени трапезна маса от матово стъкло и столове в старинен стил, направени от тиково дърво. Лакост се настани на един от тях и с изненада забеляза, че е много удобен. Зачуди се дали тези антики са внесени от Прага. После си каза, че хората едва ли минават незаконно границите с тикови столове под мишница.