Выбрать главу

Лакост знаеше, че старото имение „Хадли“ е запуснатата викторианска грамада на върха на хълма, който се извисява над Трите бора.

— Стори ми се, че видях някого в гората. Мъж. Почувствах, че някой ме наблюдава, докато работех в имението, но предположих, че само си въобразявам. На онова място е лесно човек да си въобрази какво ли не. Понякога се оглеждах бързо, за да видя дали наистина има някой, но в повечето случаи нямаше. Освен веднъж.

— Какво се случи тогава?

— Той изчезна. Извиках и дори се затичах след него в гората, но се беше изгубил сред дърветата. — Рор Пара замълча. — Може би дори не е съществувал.

— Но вие не вярвате, че е така, нали? Сигурен сте, че е имало някого.

Мъжът погледна полицайката и кимна.

— Бихте ли могъл да го разпознаете? — попита Лакост.

— Може би.

— Имам снимка на мъртвеца, направена тази сутрин. Не е за хора със слаби нерви — предупреди младата жена. Рор кимна и тя обърна снимката. Семейство Пара се вгледаха в нея съсредоточено, сетне поклатиха глави. Лакост я остави на масата, до чинията с курабийки.

— Как мина снощи? Всичко ли беше нормално? Имаше ли нещо необичайно? — обърна се полицайката към Хавък.

Последва същият разказ като онези, които вече бе чула от другите келнери. Натоварено, много бакшиши, никакво време за мислене.

Непознати?

Хавък помисли за кратко и поклати глава. Не. Имало хора, дошли само за лятото или за уикенда, но всички те му били познати.

— Какво направи, след като Оливие и Стария Мъндин си тръгнаха?

— Прибрах чиниите, огледах набързо, угасих лампите и заключих.

— Сигурен ли си, че си заключил? Тази сутрин вратата е била открехната.

— Сигурен съм. Винаги заключвам.

В тона на привлекателния младеж се прокрадна нотка страх. Лакост знаеше, че е нормално. Повечето хора, дори невинните, започваха да се страхуват, когато ги разпитват инспектори от отдел „Убийства“. Но полицайката забеляза още нещо.

Бащата погледна сина си, а после бързо отклони поглед. Младата жена се зачуди кой всъщност е Рор Пара. Сега работеше в гората. Косеше трева и плевеше градини. Но с какво се бе занимавал преди? Много мъже намираха утеха в тихия градинарски труд след тежък сблъсък с ужасите на живота.

Дали Рор Пара бе изживял нещо ужасно? Или го бе създал?

Глава шеста

— Господин инспектор, Шарън Харис е.

Гамаш пое телефонната слушалка.

— Oui, доктор Харис.

— Все още не съм готова с пълната аутопсия, но събрах малко информация от работата ми до момента.

— Слушам ви. — Инспекторът се облегна на бюрото и придърпа бележника си.

— По тялото няма отличителни особености, татуировки или белези от операции. Изпратих за анализ стоматологични проби.

— Как изглеждат зъбите му?

— Трябва да призная, че не са толкова зле, колкото очаквах. Мога да се обзаложа, че не е ходил често на профилактични прегледи и е изгубил един-два кътника заради заболяване на венците, но като цяло са в доста добра форма.

— Миел ли ги е редовно?

Патоложката се засмя:

— Невероятно, но факт. Дори ги е почиствал със зъбен конец. Има леко отдръпване на венците, малко плака и възпаления, но се вижда, че е полагал грижи за зъбите си. Дори има данни, че преди време ги е лекувал сериозно: пломби, запълнени канали. — Все скъпи процедури.

— Именно. Човекът е имал пари някога.

„Не се е родил скитник — помисли си Гамаш. — Но кой ли се ражда без дом?“

— Може ли да се определи преди колко време са правени пломбите и другите процедури?

— Бих казала, че поне преди двайсет години, ако се съди по степента на износване и използваните материали. Изпратих проби на съдебномедицинския стоматолог. Би трябвало да ми се обади утре.

— Преди двайсет години — повтори замислено инспекторът, докато пресмяташе и записваше числа в бележника си. — Мъжът е бил на около седемдесет. Това означава, че за последно е ходил на зъболекар, когато е бил на около петдесет. После се е случило нещо. Уволнили са го, пропил се е, получил е нервен срив… Някакво преломно събитие го е тласнало към пропастта.

— Да, нещо се е случило — съгласи се доктор Харис, — но тогава не е бил на около петдесет. По-скоро между трийсет и пет и четиридесет.

— Толкова отдавна? — възкликна Гамаш объркано и погледна записките си. Беше си отбелязал 20 ans30 и го бе оградил в кръгче.

вернуться

30

20 години (фр.). — Б.пр.