— Господин Пара не го е видял там — обясни, — а там. Посочи към старото имение „Хадли“ на върха на хълма.
Двамата взеха питиетата си и излязоха на верандата пред къщата. Инспекторът носеше сив панталон от фина вълна, риза, вратовръзка и сако. Клара беше с пуловер, от който определено имаше нужда. В началото на септември нощите започваха да стават все по-дълги и хладни. Цялото село бе огряно от мекото сияние на прозорците, дори къщата на хълма бе осветена. Двамата се загледаха в нея мълчаливо за няколко мига.
— Чух, че са я продали — обади се Гамаш най-накрая.
Клара кимна. От всекидневната долиташе глъчка от приглушени разговори, а прозорците хвърляха светлина, която очертаваше профила на художничката.
— Преди няколко месеца — потвърди тя. — Кой ден сме днес? Доколкото си спомням, я купиха през юли и веднага започнаха да я ремонтират. Млада двойка. Или поне на моята възраст, което за мен означава, че са млади.
Клара се разсмя.
Гамаш трудно можеше да си представи старото имение „Хадли“ просто като една от къщите в Трите бора. А и никога не го бе смятал за част от селото. Приличаше му на обвинение, на воайор, кацнал на хълма, който наблюдаваше всички. Преценяваше ги. Дебнеше ги. А понякога отвличаше някой от селяните и го убиваше.
Ужасни неща се бяха случвали там горе.
В началото на годината Гамаш бе дошъл със съпругата си Рен-Мари и двамата помогнаха на жителите на Трите бора да пребоядисат и постегнат имението. Вярваха, че всеки заслужава втори шанс. Дори къщите. И се надяваха, че някой ще купи тази.
Така и стана.
— Разбрах, че са наели Рор да облагороди градината — продължи Клара. — Дори е построил обор и е започнал да разчиства пътеките в околността. По времето на Тимър Хадли е имало над петдесет километра маршрути за езда из близките гори. Разбира се, в момента всичко е обрасло и буренясало. Рор го чака тежък труд.
— Господин Пара е забелязал непознатия в гората, докато работел. Усетил, че някой го наблюдава, и като погледнал, зърнал човек. Подгонил го, но странникът изчезнал.
Гамаш отклони очи от старото имение „Хадли“ и се загледа надолу, към Трите бора. На затревения селски площад група деца играеха футбол, решени да се възползват докрай от лятната ваканция. От съседните веранди долитаха откъслечни фрази от разговори, докато селяните се наслаждаваха на ранната вечер. Не обсъждаха обаче зреещите домати, все по-хладните нощи или складирането на дърва за зимата.
В дружелюбното селце бе пропълзяло нещо зловредно. В здрача се носеха думи като „убийство“, „кръв“ и „труп“. Носеше се още нещо. Деликатният аромат на розова вода и сандалово дърво от високия, мълчалив мъж до Клара.
В дневната Изабел Лакост се спря пред подноса с напитки, оставен върху пианото, сипа си още един скоч и допълни чашата си с вода. Озърна се из стаята. Една от стените бе изцяло заета от претъпкана с томчета библиотека. Книжната стена нарушаваха единствено самотен прозорец и врата. Вратата водеше към верандата. Лакост забеляза силуетите на главния инспектор и Клара отвън.
В другия край на стаята Мирна си бъбреше с Оливие и Габри, докато Питър приготвяше храна в кухнята, а Рут продължаваше да пие на дивана пред камината. Лакост бе идвала и друг път в дома на съпрузите Мороу, но само за да провежда разпити. Не бе влизала като гост.
Беше удобно и уютно, както и бе предполагала. Представи си как се прибира при мъжа си в Монреал и го убеждава да продадат апартамента, да отпишат децата от училище, да напуснат работа и да се преместят тук. Можеха да си намерят къщичка край селския площад и да се хванат на работа в бистрото или в книжарницата на Мирна.
Младата жена се отпусна в едно от креслата, а от кухнята се зададе Бовоар — носеше филия, намазана с пастет, в едната ръка и бутилка бира в другата. Насочи се към дивана, но внезапно спря на място, сякаш нещо го отблъсна. Размисли и излезе навън.
Рут стана и с накуцване се отправи към подноса с напитките. На лицето ѝ играеше злобна и подигравателна усмивка. След като напълни чашата си със скоч, се върна на дивана подобно на морско чудовище, което се плъзва обратно под повърхността, за да дебне следващата си жертва.
— Имате ли представа кога ще можем да отворим пак бистрото? — Габриел Дюбо се приближи към полицай Лакост, следван от Оливие и Мирна.
— Габри! — скастри го партньорът му раздразнено.
— Какво? Просто питам.
— Ние си свършихме работата — отвърна Лакост. — Можете да отворите, когато пожелаете.
— Не може да държите затворено още дълго — намеси се Мирна. — Всички ще умрем от глад.