— Мога ли да ви помогна с нещо? — включи се и Габри.
— Ето, сложи сметана. Върху десерта, Габри! — извика Питър, когато видя как едрият мъж се приближава към партньора си с пълна лъжица бита сметана.
Скоро се образува малка манифактура, в която мъжете приготвяха ягодов шорткейк. Когато приключиха, се канеха да занесат готовите десерти на масата, но застинаха по местата си.
Във всекидневната, осветени единствено от блясъка на свещите, бяха подредени творбите на Клара. Или поне три големи платна, облегнати на стативи. Гамаш внезапно се почувства замаян, сякаш се бе върнал столетия назад, във времената на Рембранд, Да Винчи и Тициан, когато хората са съзерцавали картините само на дневна светлина или на свещи. Така ли бяха видели за първи път „Мона Лиза“? Или Сикстинската капела? Огряна от пламъци? Като рисунките на пещерните хора.
Детективът избърса ръце в кухненската кърпа и се приближи до стативите. Забеляза, че и другите гости го следват, привлечени от творбите. Около тях пламъците на свещите трепкаха и хвърляха повече светлина, отколкото Гамаш очакваше, макар че бе възможно картините на Клара да излъчват свое собствено сияние.
— Има и още, разбира се, но тези ще заемат централно място в изложбата ми в галерия „Фортен“.
Никой не слушаше появилата се художничка. Всички се бяха втренчили в едно или друго от платната ѝ. Гамаш се спря за миг и обхвана с поглед цялата сцена.
Три портрета на три възрастни жени.
Първата очевидно беше Рут. Именно тя бе привлякла вниманието на Дени Фортен. Тя го бе подтикнала да направи невероятното предложение за самостоятелна изложба. Тя бе накарала целия артистичен свят — от Монреал до Торонто, от Ню Йорк до Лондон, да говори за новооткрития талант, за съкровището, заровено в източните провинции на Квебек.
И ето я сега — стоеше пред тях.
Клара Мороу бе нарисувала Рут Зардо като остаряла и забравена Дева Мария. Рут от портрета бе ядосана и побъркана, изпълнена с отчаяние и горчивина. Заради отминалия живот, заради пропилените възможности, заради загуби и предателства — реални и въображаеми, създадени и причинени. Жената от картината стискаше груб син шал с измършавелите си ръце. Платът се бе смъкнал от едното ѝ кокалесто рамо и разкриваше посърнала кожа, която напомняше за увиснала празна торба.
И все пак портретът сияеше и изпълваше стаята със светлина, която идваше от една малка точица. В очите ѝ. Озлобената, обезумяла Рут се взираше в далечината, в нещо на огромно разстояние, което се приближаваше. По-скоро въображаемо, отколкото истинско.
Надежда.
Клара бе успяла да улови момента, в който отчаянието се превръща в надежда. Момента, в който започва животът. Някак бе запечатала върху платното божията милост.
Дъхът на Гамаш секна и той усети парене в очите си. Примигна и се извърна от творбата, сякаш бе толкова ярка, че го заслепяваше. Видя, че всички останали в стаята също са потънали в съзерцание, а пламъците на свещите леко огряват лицата им.
На следващия портрет бе майката на Питър. Гамаш се бе запознал с нея преди време. Веднъж срещне ли тази жена, човек не би могъл да я забрави. Клара я бе нарисувала с поглед, насочен право към наблюдателя. Не гледаше към нещо далечно като Рут, а към нещо близко. Твърде близко. Бялата ѝ коса бе прибрана в небрежен кок, лицето ѝ бе мрежа от фини бръчици, сякаш бе разбит прозорец, но парченцата все още се държат едно за друго, без да падат. Кожата ѝ беше бяла и розова, здрава и хубава. Усмихваше се кротко и нежно, а усмивката се отразяваше и в меките ѝ сини очи. Гамаш почти усещаше аромата на талк и канела. Но незнайно защо портретът събуждаше у него дълбоко безпокойство. Тогава забеляза едва доловимия жест. Дланта на жената бе обърната леко навън. Сякаш се пресягаше отвъд платното. Към него. Имаше усещането, че тази очарователна, блага старица всеки момент ще го докосне. А ако се допре до него, той ще изпита невъобразима тъга. Ще познае онова пусто място, където не съществува нищо, дори болка.
Беше отблъскваща. И все пак го привличаше неудържимо — както пропаст притегля човек, който се страхува от височини.
Не можа да определи коя е третата възрастна дама. Никога преди не я бе виждал и си помисли, че може да е майката на Клара. Нещо в нея му се струваше смътно познато.
Погледна картината отблизо. Художничката рисуваше душите на хората и той искаше да разбере какво носи тази душа.
Изглеждаше щастлива. Гледаше през рамо и се усмихваше на нещо, което бе приковало вниманието ѝ. Нещо, от което силно се интересуваше. И тя бе наметната с шал — този беше от стара тъмночервена вълна. Приличаше на човек, който е свикнал на охолен живот, ала внезапно е обеднял. Но това сякаш нямаше значение за нея.