— Господи, Клара, това са най-красивите произведения на изкуството, които някой някога е създавал!
— Сериозно ли го казвате? — попита го с престорена искреност.
Мъжът се усмихна:
— Знаете, че картините ви са блестящи. Нямате основание да се притеснявате.
— Ако беше така, изкуството ми нямаше да го има.
Главният инспектор кимна към портрета, който го бе впечатлил най-много:
— Коя е тя?
— А, просто една позната.
Гамаш изчака, но Клара остана нетипично мълчалива и той реши, че едва ли е от значение. Художничката се отдалечи, а Арман продължи да се взира в платното. И докато се взираше, портретът започна да се променя. Помисли си, че може и да е илюзия, причинена от колебливата светлина. Но колкото повече се вглеждаше, толкова повече го обземаше усещането, че в картината има скрито послание. Както образът на Рут показваше огорчена жена, която е открила надеждата, така и в този портрет се таеше нещо неочаквано.
Щастливата старица, изобразена на платното, виждаше около себе си неща, които я радваха и утешаваха. Но като че ли тъкмо бе забелязала друго в далечината. И то се приближаваше.
Гамаш отпи от коняка си и продължи да гледа. Постепенно осъзна какво чувство се зараждаше тепърва в жената от портрета.
Страх.
Глава девета
Полицаите от Sûreté се сбогуваха с домакините и си тръгнаха през затревения площад. Беше единайсет вечерта и тъмно като в рог. Лакост и Гамаш спряха, за да погледнат нощното небе. Бовоар както винаги беше на няколко крачки пред тях, но в един момент осъзна, че върви сам, и също спря. Неохотно вдигна глава и с изненада забеляза колко много звезди блестят в тъмнината. Спомни си какво му каза Рут на прощаване: „Всъщност Жан Ги се римува с яж ми, нали?“
Щеше да бере ядове.
Точно тогава над книжарницата на Мирна, в мансардния ѝ апартамент, светна лампа. Полицаите се загледаха в едрата тъмнокожа жена — как снове из жилището си, прави си чай, слага бисквити в чиния. После светлината угасна.
— Току-що я видяхме как си налива питие и взема чиния със сладки — отбеляза Бовоар.
Колегите му се зачудиха защо казва нещо толкова очевидно. — Тъмно е. За да направи човек каквото и да е, трябва да си светне — обясни Жан Ги.
Гамаш се замисли над тази поредица от очевидни твърдения, но Лакост първа осъзна смисъла им.
— В бистрото снощи. Убиецът навярно е имал нужда да включи осветлението. А ако го е сторил, все някой го е видял, нали?
Главният инспектор се усмихна. Бяха прави. Ако в заведението е светело, може би някой бе забелязал.
Огледа се, за да прецени от кои къщи е най-вероятно да се види нещо. Но постройките около бистрото се разделяха като разперени криле. Отникъде нямаше идеален изглед, освен от мястото, което се падаше точно отсреща. Гамаш се обърна. Там бяха трите могъщи бора и селският площад. Те навярно бяха станали свидетели как един човек отнема живота на друг. Но имаше и още нещо, разположено точно срещу бистрото. Отсреща, но нависоко.
Старото имение „Хадли“. Беше отдалечено, но ако през нощта в бистрото е светело, имаше вероятност новите собственици да са били очевидци на убийството.
— Има и друг вариант — заяви Лакост. — Може престъпникът да не е включил осветлението. Знаел е, че има опасност да го видят.
— Искаш да кажеш, че е използвал фенерче? — попита Бовоар и си представи как убиецът дебне жертвата си там вътре на оскъдната светлина.
Лакост поклати глава:
— И така е имало вероятност да го видят отвън. Според мен не е искал да рискува дори и с фенерче.
— Значи е оставил осветлението изключено — довърши Гамаш, предположил накъде отиват нещата, — защото не му е било нужно. Можел е да се ориентира и на тъмно.
Следващото утро изгря ярко и свежо. Арман Гамаш се разхождаше из селския площад преди закуска и щом усети топлите лъчи на слънцето, бързо си свали пуловера. Край езерцето няколко ранобудни деца, станали преди родителите, бабите и дядовците си, се забавляваха с последен лов на жаби. Хлапетата не обърнаха внимание на главния инспектор, а той нямаше нищо против да ги погледа отдалече и после да продължи спокойната си обиколка в уединение. Помаха на Мирна, докато едрата жена се изкачваше по хълма, излязла за своята самотна разходка.
Беше последният ден на лятната ваканция и макар да бяха минали десетилетия, откакто бе завършил училище, Гамаш почувства как сърцето му се свива. Спомни си смесицата от тъга по отиващото си лято и въодушевление, че скоро отново ще е с другарите си. Новите дрехи, купени, след като миналогодишните му бяха умалели през летните месеци. Новите моливи, подостряни отново и отново, и миризмата на стърготините от тях. И новите тетрадки. Винаги бяха вълнуващи по особен начин. Неопорочени. Без грешки по страниците. Носеха в себе си само обещания и възможности.