— Убийството не е извършено от някой, който просто се е ядосал.
— Откъде знаеш? — попита Лакост.
— Ами и аз се ядосвам понякога, но не убивам хора.
— Ти не. Предполагам, че като цяло си уравновесена личност, като изключим инцидента с пъпеша — отбеляза с усмивка Изабел и младежът се изчерви. — Виж, голяма грешка е да мерим действията на другите според нашия аршин. Скоро ще научиш от главен инспектор Гамаш, че реакциите на другите хора не са като нашите. А поведението на убийците е още по-различно. Този случай не е започнал с един удар по главата. Започнал е преди години с друг вид удар. Случило се е нещо с нашия убиец, нещо, което според нас може да е незначително, дори банално, но за него е било съкрушително. Събитие, подигравка или спор, който повечето хора биха пренебрегнали. Не и убийците. Те си спомнят отново и отново, трупат и подхранват негодуванието си, което расте все повече. Убийствата са свързани с емоциите. Емоции, които са се вгорчили или са излезли извън контрол. Запомни го. И никога не си помисляй, че знаеш какво си мисли някой друг. И най-вече какво чувства.
Това бе първият урок, който бе научила от главен инспектор Гамаш, и първият, който сега предаваше на своето протеже. Да, трябваше да се следват уликите, за да се намери убиецът. Но трябваше да се следват и емоциите. Онези, които вонят — прогнили и отблъскващи. Трябваше да се върви по мръсната следа. И където свършваше тя, там, в ъгъла, бе свита плячката.
Имаше и други уроци, много други. Щеше да му предаде и тях.
За това се бе замислила на моста. Мислеше и се тревожеше. Надяваше се, че ще успее да сподели с този млад човек достатъчно мъдрост и умения, необходими за залавянето на убиец.
— Натаниъл — каза внезапно Моран, докато се изправяше. — Така се казва мъжът ви. Или синът ви?
— Мъжът ми — призна Лакост, леко стресната. Значи все пак бе забелязал.
Телефонът иззвъня. Беше съдебната лекарка. Искаше спешно да разговаря с главен инспектор Гамаш.
Глава десета
По молба на госта си Марк и Доминик Жилбер го развеждаха из новия си дом и сега всички стояха пред помещение, което Гамаш познаваше добре. Някога то бе главната спалня на имението, стаята на Тимър Хадли.
Тук бяха извършени две убийства.
Сега детективът се вглеждаше в затворената врата, покрита с чисто нов слой блестяща бяла боя, и се чудеше какво се крие зад нея. Доминик отвори със замах. Нахлу дневна светлина. Гамаш не можа да скрие изненадата си.
— Доста е различно, нали? — отбеляза Марк, видимо доволен от реакцията на посетителя.
Стаята беше просто зашеметяваща. Нямаше и помен от дърворезбите и декорациите, трупани от поколения обитатели. Натруфените корнизи, тъмната полица над камината и ужасните кадифени завеси, които спираха светлината с тежкия си, прашен викториански укор, също бяха изчезнали. Огромното злокобно легло с балдахин вече не беше там.
Бяха върнали на стаята някогашната ѝ простота и чисти линии, които подчертаваха изящните ѝ пропорции. Завесите бяха на широки райета в сиво и бледозелено и позволяваха на слънчевите лъчи да проникват свободно. Всеки от големите прозорци бе увенчан с мозайка от цветно стъкло в горната си част. Оригинална. На повече от век. Мозайките разпръскваха игриви цветни петна из стаята. Прясно боядисаният под сияеше. Масивното двойно легло имаше тапицирана табла и бе застлано със семпло и чисто искрящо бяло спално бельо. В камината гореше огън — всичко бе готово за посрещане на първия гост.
— Нека ви покажа стаите със самостоятелна баня — предложи Доминик.
Беше висока и грациозна. Според Гамаш бе около четиридесет и пет годишна. Носеше дънки и непретенциозна бяла блуза, русата ѝ коса бе пусната. Излъчваше тиха увереност и добро здраве. По ръцете ѝ личаха петънца от бяла боя, ноктите ѝ бяха късо подрязани.
До нея се усмихваше Марк Жилбер, щастлив, че може да се похвали с творението им. А Гамаш отлично знаеше, че това възкресение на старото имение „Хадли“ е същински акт на сътворение.
Марк също бе висок на ръст, над метър и осемдесет. Малко по-висок от инспектора и около десет килограма по-лек. Косата му бе къса, почти обръсната, но ако я беше оставил да порасне, навярно щеше да се види, че оплешивява. Сините му очи бяха проницателни и игриви, отношението му — предразполагащо и енергично. Но докато съпругата му бе спокойна, у Марк Жилбер се долавяше някаква нервност. Или по-скоро потребност да бъде оценен.
„Иска да заслужи одобрението ми“ — помисли си Гамаш. В което всъщност нямаше нищо странно, тъй като съпрузите Жилбер показваха резултатите от много важен за тях проект. Доминик описваше характеристиките на банята: нейните мозайки от синьо-зелени стъклени плочки, вана за СПА и отделна душ-кабина. Гордееше се с добре свършената работа, но сякаш не очакваше инспекторът да сипе хвалебствия.