За разлика от Марк.
За Гамаш не бе трудно да му даде онова, което иска. И без това бе искрено впечатлен.
— А тази врата я монтирахме миналата седмица — посочи Марк и отвори вратата, от която се излизаше на балкона. Намираха се в задната част на имението и от балкона се разкриваше гледка към градината и полето отвъд нея.
Очакваше ги масичка с четири стола.
— Предположих, че това ще ви дойде добре — долетя глас иззад тях.
Марк побърза да поеме от майка си подноса с четири чаши студен чай и кифлички.
— Да седнем? — Доминик кимна към масата, а Гамаш дръпна един стол за Карол.
— Merci — благодари му възрастната жена и се настани.
— За вторите шансове — вдигна тост главният инспектор със студената си чаша чай. Докато домакините му вдигаха наздравици, той ги наблюдаваше. Хората, които тази тъжна, обругана и порутена стара къща бе привлякла. Хората, които ѝ бяха вдъхнали нов живот.
И тя им връщаше услугата.
— Е, има още много работа — отбеляза Марк, — но вече ѝ се вижда краят.
— Надяваме се да посрещнем първите си гости преди Деня на благодарността — добави Доминик. — Разбира се, ако Карол размърда своя derrière48 и вземе да свърши нещо. Засега отказва да копае дупки за коловете на оградата или да излива бетон.
— Може би днес следобед — отвърна възрастната дама през смях.
— Забелязах няколко антики. От дома ви ли са? — попита я Гамаш.
Карол кимна:
— Събрахме нашите собствени вещи, но има още много, които трябва да купим.
— От Оливие?
— Някои да.
Това бе най-лаконичният отговор, който Гамаш бе получил досега от домакините си. Зачака продължение.
— От него взехме един чудесен килим — включи се Доминик. — Мисля, че е в антрето.
— Не, в мазето е — сряза я Марк. Опита се да омекоти резкия си тон с усмивка, но не му се получи.
— Май и няколко стола — вметна Карол набързо.
Това навярно бе около една стотна от обзавеждането на старт викторианска грамада. Гамаш отпи от чая, докато наблюдаваше тримата си събеседници.
— Купихме всичко останало от Монреал — продължи Марк. — На улица „Нотр Дам“. Знаете ли я?
Главният инспектор кимна и се заслуша, докато високият мъж разказваше за обикалянето из прословутата улица, където на всяка крачка имаше антикварен магазин. Някои от тези места бяха просто вехтошарници, но в други можеха да се намерят истински находки, почти безценни антики.
— Стария Мъндин ще ремонтира някои употребявани мебели, които купихме от гаражни разпродажби. Само не казвайте на гостите ни! — довери Доминик през смях.
— Защо не купихте повече неща от Оливие?
Двете жени фокусираха цялото си внимание върху кифличките, а Марк побутна кубчетата лед в питието си.
— Стори ни се, че цените му са малко височки, господин главен инспектор — призна Доминик накрая. — Предпочитахме да купуваме от него, но…
Изречението увисна във въздуха недовършено, Гамаш изчака търпеливо. Накрая Марк проговори:
— Бяхме поръчали масите и леглата от него. Всичко беше уредено, но в един момент разбрахме, че почти е удвоил реалната цена на мебелите.
— Стига, Марк, няма как да знаем със сигурност — прекъсна го майка му.
— Почти сигурен съм и това ми стига. Както и да е, отменихме поръчката. Можете да си представите как го прие той.
Доминик си бе мълчала през повечето време, докато обсъждаха Оливие. Сега се обади:
— Все пак си мисля, че трябваше да си платим или да обсъдим проблема насаме с него. Каквото и да е направил, той си остава наш съсед.
— Не обичам да ме прецакват — възрази Марк.
— На никой не му е приятно — съгласи се съпругата му. — Но има начини човек да се справи с такива ситуации. Може би просто трябваше да си платим. Виж какво стана сега.
— Какво е станало? — поинтересува се Гамаш.
— Ами, Оливие е един от факторите в Трите бора — обясни Доминик. — Ако го ядосаш, плащаш висока цена. Не се чувстваме много комфортно, когато слизаме до селото, и със сигурност не сме добре дошли в бистрото.
— Чух, че сте говорили с хора от персонала на Оливие — подхвърли инспекторът.
Марк почервеня.
— Кой ви каза? Оливие ли? — сопна се.
— Вярно ли е?
— И какво, ако е? Онзи им плаща буквално жълти стотинки.
— Някои съгласиха ли се да работят за вас?