Мъжът се поколеба и накрая призна, че не са се намерили желаещи.
— Но само защото Оливие им вдигна надниците. Поне това можахме да направим за тях.
Доминик явно се чувстваше неловко, докато слушаше разговора, затова се пресегна и хвана мъжа си за ръката:
— Сигурна съм, че са го сторили и от лоялност към работодателя си. Мисля, че го харесват.
Марк изсумтя и се помъчи да овладее гнева си. Очевидно не бе свикнал да не става на неговото, осъзна Гамаш. Поне жена му явно осъзнаваше колко незряло изглежда това отстрани и се опитваше да говори разумно.
— Вече ни е наклеветил пред цялото село — продължи упорито мъжът.
— Големи хора са, ще си изградят собствено мнение — намеси се Карол и погледна сина си притеснено. — Онези съпрузи, художниците, бяха мили с нас.
— Питър и Клара Мороу. Да, харесвам ги — съгласи се Доминик. — Жената каза, че иска да поязди, когато дойдат конете.
— А кога ще пристигнат те? — поинтересува се Гамаш.
— Днес следобед.
— Vraiment?49 Сигурно ще е забавно. Колко ще са на брой?
— Четири — каза Марк. — Породисти.
— Всъщност, май леко сменихме поръчката, нали? — обърна се Карол към снаха си.
Марк погледна Доминик:
— Така ли? Мислех, че искаш чистокръвни животни.
— Исках, но след това видях едни ловни коне50 и реших, че щом така и така живеем на село, те ще са по-подходящи. — Хвърли поглед към Гамаш. — Не че планирам да ходя на лов. Така се казва породата.
— Използват ги в състезания за прескачане на препятствия — вметна главният инспектор.
— Яздите ли?
— Не съм голям ездач, но едно време много ми харесваше. Не съм се качвал на кон от години.
— Трябва да дойдете да пояздите с нас — предложи Карол, макар всички да бяха доста сигурни, че детективът няма да се напъха в чифт тесни бричове и да се покатери на гърба на състезателен кон. Но самият той се усмихна, когато си представи как би реагирал Габри на подобна покана.
— Как се казват? — поинтересува се Марк.
Доминик се поколеба и свекърва ѝ се намеси:
— Много трудно се помнят тези имена, нали? Единият не беше ли Гръм?
— Да, точно така. Гръм, Герой, Гордост и… как беше последният? — По-младата жена се обърна към Карол.
— Мълния.
— Сериозно? Гръм и Мълния? — изненада се Марк.
— Братя са — обясни Доминик.
Студеният чай в чашите бе свършил и от кифличките бяха останали само трохи, затова инспекторът и домакините станаха от масата и се върнаха в къщата.
— Защо се преместихте тук? — запита Гамаш, докато слизаха към долния етаж.
— Pardon? — не разбра Доминик.
— Защо се преместихте да живеете в провинцията, и то в Трите бора? Не е много лесно човек да открие мястото.
— Точно това ни харесва.
— Не искате да ви намират? — В тона на инспектора имаше весела нотка, но погледът му остана съсредоточен и пронизващ.
— Искахме тишина и спокойствие — обясни Карол.
— И предизвикателство — допълни синът ѝ.
— Искахме промяна. Помниш ли? — Доминик се обърна към мъжа си, а след това отново към Гамаш. — И двамата заемахме важни постове на работните си места в Монреал, но бяхме уморени. Съсипани от напрежението.
— Не беше точно така — възрази Марк.
— Е, приблизително. Не можехме да продължаваме по този начин. Не искахме.
Доминик не каза нищо повече. Разбираше защо Марк не иска да признае как се е чувствал доскоро. Безсъние, панически пристъпи. Налагаше му се да отбива колата, докато кара по магистрала „Вил-Мари“, за да си поеме въздух. С усилие сваляше ръце от волана, така силно ги вкопчваше в него. Започнал бе да изпуска живота си от контрол.
Ден след ден ходеше на работа в такова състояние. Седмици, месеци. Година. Накрая сподели с Доминик как се чувства. Заминаха за един уикенд за първи път от години и си поговориха.
Макар да не страдаше от паническо разстройство, самата тя бе усетила нещо. Празнота, която ставаше все по-голяма. Чувство, че всичко е напразно. Всяка сутрин ставаше и се опитваше да убеди сама себе си, че онова, с което се занимава, има някакъв смисъл. Реклама.
Ставаше ѝ все по-трудно да си повярва.
Тогава Доминик си спомни нещо заровено в миналото и отдавна забравено. Една детска мечта. Да живее на село и да отглежда коне.
Откакто се помнеше, искаше да управлява семеен хотел. Да посреща гости и да ги обгръща в комфорт, за да се чувстват като у дома си. Със съпруга ѝ нямаха деца, а тя имаше силна потребност да се грижи за някого. Затова напуснаха Монреал, изоставиха стреса и високите изисквания в службата, празнотата на живота в големия град. Пристигнаха в Трите бора с торба пари, за да излекуват първо себе си, а после и останалите.
50