Най-сетне дърветата останаха зад гърба му и той спря със залитане. Подпря длани на коленете си и задиша тежко. Бавно се изправи и погледна към селото в долината.
Трите бора тънеше в дълбок сън както винаги. Селцето бе в мир със себе си и със света. Нехаеше за онова, което се случва около него. Или може би знаеше всичко, но въпреки това избираше да е в мир. Някои от прозорците сияеха с мека светлина. Срамежливите стари къщи бяха с дръпнати завеси. Сладкият аромат на първите есенни огньове долетя до ноздрите му.
А в самия център на малкото квебекско село се извисяваха като стражи три огромни бора.
Оливие беше в безопасност. Тогава бръкна в джоба си.
Подаръкът. Дрънкулката, с която му плати старецът. Беше я забравил.
Докато проклинаше, Оливие се обърна и се взря в гората, която се бе затворила зад гърба му. Спомни си платнената торбичка в ъгъла на колибата. Старецът го бе дразнил с нея, беше му я обещавал, бе я развявал под носа му. Мъжът, който се крие от хората, криеше нещо.
Оливие бе изморен, дошло му бе до гуша и се ядосваше на себе си, че е забравил дрънкулката. Ядосваше се и на Отшелника, че не му дава онова в торбичката. Онова, което досега трябваше да си е заслужил.
Поколеба се за миг, после се обърна и потъна в гората. Усещаше как страхът му расте и подклажда гнева. Докато вървеше, а сетне се затича, един глас го следваше на всяка крачка и кънтеше зад него. Подканваше го да бърза все повече и повече.
„Хаос иде, стари друже.“
Глава втора
— Ти вдигни.
Габри се зави през глава и остана неподвижен под юргана. Но телефонът продължи да звъни, а Оливие спеше непробудно в леглото до партньора си. Едрият мъж погледна през прозореца и докато дъждът тихо ръмеше по стъклата, влажната неделна сутрин сякаш се промъкна в спалнята. Но под завивките му беше топло и уютно и Габри нямаше намерение да мърда оттам.
Побутна Оливие:
— Събуди се!
Партньорът му отвърна само с изсумтяване.
— Пожар!
Никакъв резултат.
— Етел Мърман3!
Нищо. Мили боже, да не беше умрял?
Габри се наведе над своя любим и се загледа в оредяващата му коса, разпиляна по възглавницата и върху челото. Очите бяха затворени и спокойни. Вдиша аромата на Оливие — мускусен, с лек дъх на пот. Скоро щяха да си вземат душ и да заухаят на тоалетен сапун.
Телефонът отново иззвъня.
— Майка ти те търси — прошепна Габри в ухото на Оливие.
— Какво?
— Вдигни телефона. Майка ти е.
Оливие се надигна и докато се опитваше да отвори очи, запремигва замаяно, сякаш излизаше от дълъг тунел.
— Майка ми? Та тя е мъртва от години!
— Ако някой можеше да се върне от оня свят само за да те прецака, щеше да е тя.
— Ти ме прецакваш.
— Ще ти се. Хайде, вдигни телефона!
Оливие се пресегна през масивното тяло на партньора си и взе слушалката:
— Oui, allô.4
Габри се сгуши в топлото легло и хвърли поглед към дигиталния будилник и сияещите цифри на дисплея му. Шест и четирийсет и три. В неделя сутринта. През дългия уикенд по случай Деня на труда5.
Кой, по дяволите, звънеше в този ранен час?
Седна в леглото и се вгледа в лицето на партньора си така, както пътник се вглежда в израженията на стюардесите, докато самолетът излита. Дали са тревожни? Уплашени?
Видя как физиономията на Оливие премина от леко загрижена към объркана, последва рязко смръщване и кръвта се отцеди от лицето му.
„Божичко, свършено е с нас!“ — помисли си Габри.
— Какво има? — прошепна.
Оливие мълчеше и слушаше. Но красивото му лице бе по-изразително от всякакви думи. Случило се бе нещо ужасно.
— Какво е станало? — изсъска Габри.
Докато двамата мъже тичаха през затревения селски площад, дъждобраните им плющяха под напора на вятъра. Посрещна ги Мирна Ландерс, която с усилие удържаше огромния си чадър, и заедно забързаха към бистрото. Тъкмо се зазоряваше и светът все още бе сив и мокър. До входа на бистрото имаше само няколко крачки, но дори за това кратко разстояние станаха вир-вода — дрехите им подгизнаха, косите залепнаха за челата им. За разлика от обикновено, Оливие и Габри не обръщаха внимание на дъжда. Те и Мирна спряха задъхани пред тухлената сграда.
— Обадих се на полицията. Скоро трябва да пристигнат — заяви жената.
— Сигурна ли си в това, което каза?
Оливие се втренчи в своята приятелка и съседка. Беше едра, закръглена и чисто мокра, с жълти гумени ботуши, яркозелен дъждобран и червен чадър. Приличаше на експлодирала плажна топка. В същото време никога досега не я бе виждал толкова сериозна. Беше повече от сигурна.
3
Етел Мърман (1908-1984) — американска актриса и певица, известна с участието си в много мюзикъли и с острия си език. — Б.пр.