Със сигурност бяха изцерили раната, в която се бе превърнало имението „Хадли“.
— Една събота видяхме обява за къщата във вестника, качихме се на колата, карахме дотук и купихме имота — разказа Доминик.
— От вашата уста звучи много просто — отбеляза Гамаш.
— Не беше никак сложно, след като решихме какво точно искаме.
Докато я гледаше, главният инспектор прецени, че може да ѝ повярва. Тази жена знаеше нещо, което ѝ даваше огромна сила, нещо, което повечето хора така и не успяваха да проумеят. Че всеки сам кове съдбата си.
Това я правеше непобедима.
— А вие, мадам? — обърна се детективът към Карол Жилбер.
— О, аз се пенсионирах преди известно време.
— В град Квебек, доколкото разбрах.
— Точно така. Напуснах работа и се преместих там, след като съпругът ми почина.
— Désolé51.
— Няма защо. Беше преди много години. Неотдавна Марк и Доминик ме поканиха да дойда с тях тук, което ми се стори приятна възможност.
— Работили сте като медицинска сестра, нали? Знанията ви навярно ще са от полза тук, щом ще предлагате СПА услуги.
— О, надявам се, че не — разсмя се възрастната жена. — Не е добре да причиняваш на хората болка, нали? — попита тя снаха си. — Ако някой се нуждае от моята помощ… бог да му е на помощ!
Върнаха се в дневната и главният инспектор се спря пред прозорците, които заемаха стената от пода до тавана, сетне се обърна с гръб към домакините си.
— Благодаря, че ме разведохте. Благодаря и за чая. Но бих искал да ви задам няколко въпроса.
— За убийството в бистрото — предположи Марк и застана малко по-близо до съпругата си. — Изглежда толкова нетипично селцето да стане сцена на убийство.
— Човек би решил, че е странно, нали? — отвърна Гамаш и се запита дали някой е разказал на новите собственици каква е историята на новия им дом. Служителят от агенцията за недвижими имоти едва ли е включил такива факти в описанието.
— Добре, като за начало, виждали ли сте непознати наоколо?
— Много — отвърна Карол. — Вече сме срещали повечето жители на селото и се познаваме поне дотолкова, че да се поздравяваме, но този уикенд тук се напълни с хора, които никога не сме виждали.
— Този човек щеше да ви направи впечатление. Вероятно е изглеждал като скитник или бездомник.
— Не, не съм виждал никого, който отговаря на това описание — каза Марк. — А ти, мамо?
— Не.
— Къде бяхте в събота вечерта и рано сутринта в неделя?
— Марк, май ти си легна пръв, нали така? Има навика да заспива рано. Ние с Доминик останахме да гледаме новините, след това се качихме на горния етаж.
— Около единайсет, нали? — добави по-младата жена.
— Някой от вас будил ли се е през нощта?
— Аз — обади се Карол. — Станах за малко, за да ида до тоалетната.
— Защо ни задавате тези въпроси? — попита Доминик. — Убийството е станало долу в бистрото. Няма нищо общо с нас.
Гамаш се извърна и посочи прозорците:
— Ето затова питам.
Погледнаха натам. Долу в селото няколко коли бяха готови да потеглят с пълни багажници. Разменяха се прегръдки, деца неохотно се прибираха от селския площад, защото родителите им ги викаха. Млада жена се изкачваше с бърза крачка по улица „Мулен“ и се приближаваше към имението.
— В Трите бора единствено вие имате гледка към цялото село, само оттук може директно да се наблюдава бистрото. Ако убиецът е включил лампите, може би сте забелязали.
— Спалните ни са от другата страна на къщата — отбеляза Доминик. Гамаш вече бе обърнал внимание на тази подробност по време на обиколката.
— Така е. Но се надявах някой от вас да страда от безсъние.
— Съжаляваме, господин главен инспектор. Тук спим дълбоко като мъртъвци.
Гамаш не спомена, че мъртъвците в старото имение „Хадли“ не почиват в мир.
В този момент прозвуча звънецът на входната врата и семейство Жилбер се сепнаха леко, тъй като не очакваха никого. За разлика от инспектора. Той бе видял как полицай Лакост пресече затревения селски площад и се насочи нагоре по улица „Мулен“.
Нещо се бе случило.
— Може ли да поговорим насаме? — попита Изабел Лакост началника си, след като той я представи на домакините. Семейство Жилбер разбраха намека. Щом излязоха от стаята, полицайката се обърна към Гамаш: — Обади се патоложката. Жертвата не е била убита в бистрото.
Глава единадесета
Мирна почука тихо на вратата на бистрото и след малко я отвори.