— Добре ли си? — попита почти шепнешком в слабо осветения салон. За първи път, откакто бе дошла да живее в Трите бора, виждаше заведението тъмно през деня. Оливие го отваряше дори на Коледа.
Сега той седеше на едно кресло и гледаше с празен поглед. Отмести очи към посетителката си и се усмихна:
— Добре съм.
— ДОБРЕ като Рут? Дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист?52
— Нещо от този сорт.
Мирна седна срещу Оливие и му подаде чаша с чай, който бе донесла от книжарницата си. Силен, горещ, с мляко и захар. „Ред Роуз“53. Нищо твърде претенциозно.
— Искаш ли да поговорим?
Едрата жена седеше тихо и наблюдаваше приятеля си. Познаваше добре лицето му и всички дребни промени, които се бяха появили с годините: ситните бръчици „пачи крак“ в ъгълчетата на очите му, оредялата руса коса. Онова, което не се бе променило — поне според нея, беше невидимо, но дори по-очевидно. Доброто му сърце, вниманието към околните. Той пръв носеше супа на болните, пръв отиваше на свиждане в болницата. Четеше на глас на възрастните хора, които бяха твърде слаби, уморени или очакваха края си и не можеха да четат сами. Габри, Мирна, Клара — всички те организираха жителите на селото, когато някой имаше нужда от помощ, но когато стигнеха до него, Оливие вече бе там.
Сега беше техен ред да му помогнат.
— Не мисля, че искам да отворя отново.
Мирна отпи от чая си и кимна:
— Разбираемо е. Наранен си. Навярно е било ужасно шокиращо да го видиш проснат на пода. За мен самата бе шок, а заведението дори не е мое.
„Нямаш си и представа“ — помисли си Оливие. Не каза нищо, само се загледа през прозореца. Забеляза главен инспектор Гамаш и полицай Лакост, които вървяха по улица „Мулен“. Спускаха се надолу по хълма, на който бе построено старото имение „Хадли“. Помоли се наум да си продължат по пътя. Да не влизат тук. Да го подминат и да му спестят зорките си погледи и изпитателните си въпроси.
— Чудя се дали да не го продам. Просто да зарежа всичко и да започна нов живот.
Изявлението изненада Мирна, но тя успя да прикрие емоциите си.
— Защо? — попита тихо книжарката.
Оливие поклати глава и сведе очи към дланите, отпуснати в скута му.
— Всичко се променя. Вече се промени. Защо не може нещата да си останат постарому? Взеха ми ръжените от камините, нали видя? Гамаш явно подозира, че аз съм виновникът.
— Сигурна съм, че не е така. Оливие, погледни ме! — настоя Мирна. — Няма значение какво смята той. Ние знаем истината за теб. И ти трябва да знаеш нещо за нас. Обичаме те. Да не мислиш, че идваме тук всеки ден заради храната?
Русият мъж кимна и се усмихна едва:
— Искаш да кажеш, че не е заради кроасаните? Или червеното вино? Ами шоколадовата торта?
— Е, добре, може и да е заради тортата… Слушай, идваме само заради теб. Ти си нашата забележителност. Обичаме те, Оливие.
Мъжът вдигна очи и срещна погледа ѝ. Едва сега осъзна, че винаги се е страхувал да не се окаже, че любовта на съселяните му не е безкористна. Той бе собственикът на единственото бистро в селото. Хората го харесваха заради атмосферата и обслужването. Заради храната и напитките. Дотам бяха границите на чувствата им към него. Харесваха го заради онова, което им даваше… или по-скоро им продаваше.
Оливие не означаваше нищо за тях без бистрото.
Как можеше Мирна да знае нещо, което той самият не бе признавал пред себе си досега? Когато я погледна, тя се усмихна. Носеше един от пищните си пъстри кафтани както обикновено. За рождения ѝ ден, който предстоеше скоро, Габри ѝ бе ушил зимен кафтан от мъхест вълнен плат. Оливие си я представи в книжарницата, облечена с подаръка. Огромна и мека топка от вълна.
Светът, който от няколко дни бе започнал да се разпада около него, за миг застина. Стана му някак по-леко.
— Ще ходим на селския панаир в Брюм. Днес е последният ден. Какво ще кажеш? Можем ли да те изкушим с малко захарен памук, крем-сода54 и бургер с бизонско месо? Чух, че следобед Уейн ще показва новото си прасило от сукалчета. Знам колко харесваш малките прасенца.
Един-единствен път в живота си Оливие бе придумал приятелите си да отидат до свинските кочини на ежегодния селски панаир, за да погледат малките. И сега се оказа, че го смятат за любител на прасенцата. И все пак някак си му харесваше да мислят за него по този начин. Беше вярно, обичаше прасетата. Явно имаше много общо с тях. Но поклати глава отрицателно.
— Боя се, че не съм в настроение. Вие вървете. Донесете ми плюшено животно.
— Искаш ли компания? Мога да остана с теб.
52
Намигване към стихосбирката на Рут „Аз съм ДОБРЕ“, където ДОБРЕ е абревиатура за „дърта, отвратителна, безсрамна, разярена егоистка“. — Б.р.
53
Марка черен чай, който се продава в Канада. В асортимента им е и чай ориндж пико. — Б.пр.