Оливие знаеше, че предложението на Мирна е искрено. Но имаше нужда да остане сам.
— Благодаря ти, но наистина съм дърт, отвратителен, безсрамен, разярен егоист.
— Е, щом си добре — каза тя и се изправи. Години наред бе работила като психолог и знаеше как да изслушва хората. И кога е време да ги остави на мира.
Мъжът видя през прозореца как Мирна, Питър, Клара, Рут и патицата Роза се натовариха в колата на семейство Мороу. Помахаха му и той на свой ред им отвърна с жизнерадостно махване. Книжарката просто кимна, без да вдига ръка. Оливие също отпусна своята, погледна в очите приятелката си и кимна в отговор.
Беше ѝ повярвал, когато каза, че всички го обичат. Но знаеше, че обичат човек, който не съществува. Той беше измислица. Ако познаваха истинския Оливие, щяха да го пропъдят от живота си, а може би и от селото.
Докато колата се изкачваше с пухтене нагоре по хълма, към селския панаир на Брюм, думите отново проехтяха в главата му. Думите от колибата, скрита дълбоко в гората. Усещаше ароматите на пушек от горящи дърва, на сушени билки. Виждаше пред себе си Отшелника. Жив. Здрав. Уплашен.
Отново чу приказката. Но Оливие знаеше, че не е просто приказка.
Имало едно време Планински цар, който пазел съкровище. Заровил го дълбоко и то му правело компания в продължение на хилядолетия. Другите богове му завидели и се ядосали. Заплашили го, че ако не сподели съкровището си с тях, ще сторят нещо ужасно.
Но той бил най-могъщият от всички богове, затова само се изсмял. Знаел, че не могат да му навредят. Способен бил да отблъсне всяко нападение, а после да удари с двойно по-голяма сила враговете си. Бил неуязвим. Подготвил се за тяхната атака. Очаквал я. Но тя така и не дошла.
Нищо не идвало. Нищичко.
Нито стрела, нито копие, нито боен кон или ездач, куче или птица. Нито едно семенце не се носело по вятъра. Дори нямало вятър.
Нищо. Нищичко. Завинаги.
Първо го съкрушила тишината, а след това липсата на допир. Нищо не се докосвало до него. Нямало ветрец, който да погали скалистата му снага. Не пълзели мравки по него, не кацали птици. Нямало червей, който да копае тунели в пръстта.
Не чувствал нищо.
Докато един ден се появил младеж.
Оливие положи усилие да се върне обратно в бистрото. Беше напрегнат, с изопнати мускули. Така бе стиснал юмруци, че ноктите му се впиваха в дланите.
„Защо?“ — запита се за кой ли път. Защо бе постъпил така?
Преди да тръгне за срещата със съдебния лекар, главният инспектор се приближи до листовете, закачени на стената на временния щаб. С големи червени букви инспектор Бовоар бе написал:
Кой е убитият?
Защо е убит?
Кой го е убил?
Какво е оръжието на убийството?
С въздишка Гамаш добави отдолу още два реда:
Къде е извършено убийството?
Защо трупът е бил преместен?
По време на разследването бяха изникнали повече въпроси, отколкото улики. Но така се стигаше до отговорите. Чрез въпроси. Арман Гамаш бе озадачен, но не и недоволен.
Жан Ги вече го чакаше пред болницата в Ковънсвил. Влязоха заедно и се спуснаха по стълбите надолу към сутерена, където се съхраняваха архивите и мъртъвците.
— Обадих се незабавно, когато разбрах с какво си имаме работа — побърза да каже доктор Харис, след като ги поздрави. Заведе ги в стерилна стая, ярко осветена от луминесцентни лампи. Мъртвецът лежеше гол върху стоманена маса на колелца. На Гамаш му се прииска да бяха метнали одеяло отгоре му. Изглеждаше, че му е студено. И наистина бе студен.
— Имаше вътрешен кръвоизлив, но не е масивен. От тази рана — патоложката посочи смазаната задна част на черепа — трябва да е изтекла много кръв по повърхността, където жертвата е паднала.
— По пода на бистрото нямаше почти никаква кръв — обади се Бовоар.
— Бил е убит на друго място — заяви съдебната лекарка уверено.
— Къде? — попита Гамаш.
— Искате ли да ви дам адреса?
— Ако нямате нищо против — съгласи се главният инспектор с усмивка.
Доктор Харис се усмихна в отговор:
— Не знам точното място, но открих няколко неща, които може да ви дадат ориентир.
Отиде до лабораторната си маса, където стояха няколко шишенца с надписани етикети, и подаде едно от тях на Гамаш.
— Спомняте ли си, че бях забелязала нещо бяло в раната? Мислех, че е пепел. Или частица от кост, или дори пърхот. Е, оказа се, че греша.
Главният инспектор си сложи очилата, за да види миниатюрната бяла люспица в шишенцето. Погледна етикета с надпис: „Парафин, открит в раната.“