Явно този убиец.
Бовоар се обърна към началника си и двамата се спогледаха. Заключението, до което бяха стигнали, не беше никак хубаво.
Гамаш обърна гръб на студеното тяло върху студената маса. Ако човекът се е подготвял за оцеляване, това не му е помогнало. Ако се е страхувал от края на света, не е избягал достатъчно далече, не се е скрил достатъчно дълбоко в канадските гори.
Краят на света го е намерил.
Глава дванадесета
Доминик Жилбер стоеше до свекърва си и се взираше надолу по черния път. От време на време двете трябваше да се отдръпнат, защото минаваше кола, пълна с хора, потеглили от Трите бора към Брюм за последния ден на панаира, или шофьор, който бързаше да стигне в близкия град рано, за да избегне задръстванията.
Жените не гледаха към селото, а в обратната посока. По пътя, който водеше към Ковънсвил. И конете.
Доминик все още не можеше да повярва, че доскоро съвсем бе забравила за детската си мечта. И все пак май не беше чак толкова изненадващо — някога си мечтаеше също да се омъжи за Кийт от „Семейство Партридж“56 и тайно се надяваше да открие, че е една от изгубените принцеси от династията Романови57. Фантазията ѝ да притежава коне се бе изпарила заедно с останалите нереалистични въжделения, изместена от оперативки и клиенти, карти за фитнес и все по-скъпи дрехи. Докато накрая последната капка преля чашата и всички повишения, екзотични ваканции и СПА терапии изгубиха смисъл. Но на дъното на тази чаша, пълна с планове, цели и резултати, остана само една капчица.
Мечтата ѝ да има свой собствен кон.
Като малка ходеше на езда. Вятърът развяваше косите ѝ, а кожените юзди леко потрепваха в ръцете ѝ и тя се чувстваше свободна. И в безопасност. Сериозното момиченце забравяше за тежкото бреме на тревогите си, докато бе на гърба на коня.
Години по-късно, когато неудовлетворението се превърна в отчаяние, когато умората завладя душата ѝ, когато едва ставаше сутрин от леглото, мечтата отново се появи. Притече ѝ се на помощ като кавалерия, като Кралската канадска конна полиция.
Конете щяха да я спасят. Тези великолепни създания, които толкова обичаха ездачите си, че бяха готови да препуснат в битка заедно с тях и да преминат през взривове, ужас, крещящи мъже и свистящи оръжия. Докато ездачът ги смушкваше да продължават напред, те не спираха.
Кой не би ги обичал заради това?
Една сутрин Доминик се събуди и разбра какво да направи, за да запази разсъдъка и душата си. С Марк трябваше да напуснат работа и да си купят къща в провинцията. И да се сдобият с коне.
Щом купиха старото имение „Хадли“ и Рор започна работа по обора, тя се зае с търсенето на конете. Проучва с месеци идеалната порода, идеалния темперамент. Височината, теглото, дори цвета. Паломино58? Сив петнист? Всички думи, които знаеше от детството си, изплуваха в паметта ѝ. Всички снимки, откъснати от календари и залепени на стената редом с Кийт Партридж. Черният кон с бели чорапи, могъщият сив жребец, изправен на задните си крака, арабският — царствен, благороден и силен.
Накрая Доминик се спря на четири великолепни ловни коня. Стройни, с лъскав косъм, два дорести, един черен и един чисто бял.
— Чувам камион — обади се Карол и хвана ръката на снаха си леко и внимателно, като юзда.
Иззад завоя наистина се появи товарен автомобил. Доминик помаха и даде указания. Камионът намали, влезе в двора и спря до чисто новия обор.
Шофьорът изведе от фургона четири коня. Животните потропваха с копита по дървената рампа, докато слизаха. Когато застанаха едно до друго на двора, доставчикът се приближи до жените, хвърли цигарата си в прахта и я стъпка с обувка.
— Трябва да подпишете тук, мадам. — Мъжът протегна документите. Доминик посегна да ги вземе, подписа се на указаното място, почти без да сваля очи от конете, и даде бакшиш на шофьора.
Той го прие и премести поглед от озадачените жени към животните.
— Сигурни ли сте, че искате да ги задържите?
— Да, благодаря ви — отвърна Доминик с повече увереност, отколкото чувстваше. След като ѝ ги доставиха и мечтата ѝ се сбъдна, осъзна, че всъщност няма представа какво се прави с един кон. Какво остава за четири.
Шофьорът явно се смили и попита:
— Да ги прибера ли в конюшнята?
— Не, няма проблем. Ще се справим. Merci.
Искаше ѝ се мъжът да си тръгне веднага. Да не става свидетел на нейната несигурност, тромавост, некомпетентност. Доминик Жилбер не бе свикнала да действа на сляпо, но ѝ се струваше, че много скоро ще трябва да се примири с това.
56
57
Руска царска династия, управлявала от 1613 до 1918 г., когато царят и семейството му са разстреляни от болшевиките; има предположения, че две от децата, включително принцеса Анастасия, са оцелели. — Б.пр.