Выбрать главу

Не разполагаха с нищо.

Нямаше и следа от оръжието на убийството или от местопрестъплението. Не откриха нищо дори в старото имение „Хадли“, чиито лъскави нови подове не бяха виждали кръв. Бяха пристигнали и лабораторните резултати от анализа на ръжените на Оливие. Вече имаха потвърждение, че нито един от металните инструменти не е използван за убийството. Оръжието все още бе някъде там.

Намериха обаче изчезналите ботуши на Гилен и една отдавна забравена и запусната изба под дома на мосю Беливо, в която все още имаше буркани с мариновано червено цвекло и бутилки сайдер. Една катеричка си бе направила гнездо на тавана на Рут, което май не беше особено изненадващо, а подозрителните семена в коридора на Мирна се оказаха от ружа. Нищо.

— Ще разширя периметъра, който претърсваме — увери Бовоар началника си по телефона.

— Навярно ще е добре. — Но Гамаш не звучеше убеден.

От слушалката долетяха и далечни шумове — Жан Ги чуваше звънци, музика и смях.

Арман Гамаш беше на панаира.

Традиционният селски панаир в Брюм някога бил място за среща на животновъди и земеделци, които показвали добитъка си, продавали есенната реколта, сключвали сделки и се виждали с приятели. Вече повече от век той събираше посетители от цялата околия. В една барака се оценяваха домашни животни, а в друга занаятчии излагаха изделията, които бяха създали с ръцете си. Под навесите в дълги редици бяха подредени маси, на които се продаваха печива, а децата се редяха на опашки за бонбони с лакрица или кленов сироп, пуканки и топли понички.

Това бе последното празненство за лятото, мост към есента.

Арман Гамаш подмина люлките, въртележките и амбулантните търговци и погледна часовника си. Беше време. Тръгна към една поляна встрани от оборите, където вече се бе събрала тълпа. Предстоеше хвърлянето на гумени ботуши.

Инспекторът остана в края на поляната. Наблюдаваше, докато деца и възрастни се нареждаха в редица. Младежът, който ръководеше състезанието, успокои събралото се множество, раздаде на всеки по един гумен ботуш и след като се отдалечи на почтително разстояние, вдигна ръка високо във въздуха. И застина така.

Напрежението бе почти непоносимо.

Тогава рязко, като секира, спусна ръка.

Подредените в редица хора вдигнаха ръце в синхрон и стрелбата започна. Под окуражителните подвиквания на зяпачите бе отприщена истинска буря от гумени ботуши.

В този момент Гамаш осъзна защо толкова лесно си е намерил хубаво място отстрани на поляната. Към него летяха поне три ботуша.

Главният инспектор се обърна с гръб, приведе се и инстинктивно вдигна ръка над главата си, за да се предпази. Ботушите с изтрополяване се приземиха около него, но нито един не го удари.

Младежът отговорник се затича и спря до детектива.

— Добре ли сте?

Къдравата кестенява коса на младия мъж сияеше с червеникави отблясъци на слънцето. Лицето му бе загоряло, очите — сини и дълбоки. Беше удивително красив и много ядосан.

— Не трябва да стоите тук. Мислех, че ще се отместите.

Погледна го така, сякаш тъкмо осъзнаваше, че си има работа с невероятно глупав човек.

— C’était ma faute64 — призна Гамаш. — Съжалявам. Търся Стария Мъндин.

— Аз съм.

Инспекторът се втренчи в запъхтяния млад мъж.

— А вие сте главен инспектор Гамаш. — Младежът подаде едрата си мазолеста ръка. — Виждал съм ви в Трите бора. Жена ви не участва ли в танците с дървени обувки по случай националния празник?

Детективът не можеше да откъсне очи от този изпълнен с енергия и светлина млад човек. Кимна в отговор на въпроса му.

— Така си и помислих. Аз бях един от цигуларите. Мен ли търсите?

Зад Стария Мъндин започнаха да се трупат хора, които очакваха насоки. Той хвърли бърз поглед към тях, но остана спокоен.

— Бих искал да поговорим, когато имате малко време.

— Разбира се. Остават още няколко етапа от състезанието и после мога да си тръгна. Искате ли да се пробвате?

Младежът подаде на Гамаш един от ботушите, които почти го бяха цапардосали по главата. Инспекторът го прие и докато вървеше след Мъндин към редицата от състезатели, попита:

— Какво трябва да правя?

— Съревноваваме се по хвърляне на гумени ботуши — разсмя се Стария Мъндин. — Мисля, че и сам можете да се досетите.

Главният инспектор се усмихна. Явно днес не му беше ден, поне що се отнася до досетливост. Зае място близо до Клара и забеляза, че Стария Мъндин изтича до края на редицата и спря пред красива млада жена и дете на около шест години. Младежът коленичи и подаде на момченцето малък ботуш.

вернуться

64

Вината е моя (фр.). — Б.пр.