— Да ви позволим да претърсвате домовете ни? — продължи ядосано Питър. — Вие как бихте се почувствали?
— И на мен нямаше да ми е приятно — призна Гамаш. — Кой не би имал против? Но предполагам, че бих проявил разбиране. Знаете ли, това е само началото. Ще става все по-лошо. И преди да приключим, ще знаем къде е скрито всичко.
Главният инспектор погледна Питър строго.
Художникът си представи затворената врата на ателието си. Видя във въображението си как служители на Sûreté я отварят. Щракват ключа за осветлението. Нахълтват в най-личното му пространство. Мястото, където той пази своето изкуство. Мястото, където е сърцето му. Най-новата му творба бе там, покрита с платнище. Потулена, далеч от критични погледи.
Но сега група непознати бяха отворили тази врата, бяха вдигнали булото и бяха видели платното. Какво ли си бяха помислили?
— Доколкото разбрах, засега не сме открили нищо, освен изгубените ботуши на Гилен.
— Значи сте ги намерили — обади се Рут. — Дъртата кучка ме обвиняваше, че съм ги откраднала.
— Открихме ги в плета между нейния и вашия двор — уточни Гамаш.
— Виж ти! — възкликна поетесата.
Детективът забеляза, че семейство Мъндин стоят в края на поляната и го чакат.
— Моля да ме извините.
Побърза да се присъедини към младата двойка и сина им и заедно се отправиха към павилиона на Стария Мъндин за ръчно изработени мебели. Гамаш знаеше, че изборите, които човек прави в живота си, говорят много за него. Мъндин бе избрал да прави мебели, и то изящни. Главният инспектор плъзна опитен поглед по масите, шкафчетата и столовете. Пред себе си виждаше резултата от усърдна и прецизна работа. Всяка сглобка на длаб и зъб бе безупречна, изящните интарзии65 бяха красив акцент, а повърхностите бяха излъскани до блясък. Съвършени. Такъв труд костваше много време и търпение. Младият дърводелец никога нямаше да получи заплащане, достойно за високото качество на тези маси, столове и скринове.
И все пак Стария Мъндин продължаваше да се занимава с този занаят. Такава всеотдайност не бе характерна за днешната младеж.
— Можем ли да ви помогнем? — попита Съпругата с топла усмивка. Косата ѝ бе много тъмна, късо подстригана, а очите ѝ бяха големи и интелигентни. Носеше няколко ката дрехи един върху друг и облеклото ѝ изглеждаше едновременно комфортно и бохемско.
„Богиня майка, омъжена за дърводелец“ — помисли си Гамаш.
— Имам няколко въпроса, но първо ми разкажете за вашите мебели. Прекрасни са.
— Merci — усмихна се Мъндин. — През по-голямата част от годината работя по тях и ги продавам тук, на панаира.
Инспекторът прокара едрата си длан по гладката повърхност на скрин с няколко чекмеджета и отбеляза:
— Съвършено полирано. С парафин?
— Ако искахме да избухват в пламъци ей така — засмя се Стария. — Парафинът е леснозапалим.
— „Варатан“?
На красивото лице на Мъндин се разля поредната усмивка, придружена с фини бръчици.
— Май ни бъркате с ИКЕА. Хората често се заблуждават — пошегува се. — Не, използваме пчелен восък.
„Ние“ — помисли си Гамаш. Наблюдаваше тези млади съпрузи само от няколко минути, но вече му беше ясно, че са екип.
— Успявате ли да продадете много на панаира?
— Само тези ни останаха — отвърна Съпругата и посочи изящните мебели около тях, които се брояха на пръсти.
— Ще ги вземат до довечера, преди панаирът да е свършил — заяви уверено Стария Мъндин. — Ще трябва пак да се захващам за работа. Есента е най-подходящият сезон да обикалям гората и да търся добър дървен материал. Повечето дърводелски труд оставям за зимата.
— Бих искал да видя работилницата ви.
— Когато ви е удобно.
— Какво ще кажете да идем сега?
Младият мъж се втренчи в събеседника си. Гамаш на свой ред не отместваше очи от него.
— Сега?
— Проблем ли е?
— Ами…
— Няма нищо — успокои го Съпругата. — Аз ще остана да наглеждам павилиона. Ти върви.
— Може ли да вземем Чарлс с нас? — обърна се Стария към инспектора. — На Съпругата ще ѝ е трудно едновременно да наглежда детето и да се занимава с клиенти.
— Настоявам да дойде с нас — отвърна Гамаш. Протегна ръка към момченцето, а то я пое, без да се колебае. Сърцето на детектива се сви, когато осъзна колко ценно е това дете. Винаги щеше да е. Животът му преминаваше под знака на вечното доверие.
На родителите щеше да им е много трудно да го опазят.
— Всичко ще бъде наред — увери инспекторът Съпругата.