— О, знам. По-скоро се тревожа за вас.
— Съжалявам — посегна да се здрависа с младата жена Гамаш, — не разбрах как се казвате.
— Името ми е Мишел, но всички ме наричат Съпругата.
Дланта и беше загрубяла и мазолеста като на Стария Мъндин, но гласът ѝ бе нежен и преливаше от мекота. Някак му напомни за Рен-Мари.
— Защо? — попита детективът.
— Всичко започна като шега между нас двамата, а после си остана. Стария и Съпругата. Мисля, че ни подхожда.
Гамаш бе съгласен. Прозвищата подхождаха на тези млади съпрузи, които като че ли живееха в свой собствен свят с красивите си творения.
Чарлс помаха на майка си със свито юмруче и изпънат среден пръст:
— Чао!
— Старче! — смъмри младата жена мъжа си.
— Не бях аз — оправда се Мъндин. Но Гамаш забеляза, че младежът не хвърли вината върху Рут.
Стария сложи детето на седалката в буса си, закопча колана му и потеглиха от паркинга на панаира.
— Истинското ви име „Стария“ ли е?
— Цял живот са ме наричали така, но се казвам Патрик.
— Откога живеете тук?
— В Трите бора? От няколко години. — Младежът се замисли за момент. — Господи, станаха единайсет години. Направо не мога да повярвам. Оливие беше първият, с когото се запознах.
— Какво е отношението на хората към него?
— Не знам за хората, но знам какво мисля аз. Харесвам го. Винаги е бил честен с мен.
— Но не с всички? — Гамаш бе забелязал интонацията.
— Някои хора нямат представа каква е стойността на притежанията им. — Стария Мъндин се бе съсредоточил в пътя и шофираше внимателно. — А други просто искат да създават неприятности. Не им става хубаво, ако някой им каже, че античната им ракла всъщност е просто стара. Без особена стойност. Вбесяват се. Но Оливие си знае работата. Много търговци на антики се навъдиха в околността напоследък, само че повечето от тях си нямат представа от тънкостите на занаята. А Оливие има.
След няколко секунди мълчание, през които двамата мъже се взираха в пейзажа през прозорците на автомобила, Гамаш проговори:
— Винаги съм се чудел откъде си намират стока антикварите.
— Повечето работят със събирачи — хора, които се специализират в ходене по търгове и обикалят местните жители. Най-вече възрастните, които биха продали част от имуществото си. По тези места, ако в неделя сутрин някой почука на вратата ти, е по-вероятно да е събирач на антики, отколкото свидетел на Йехова66.
— Оливие има ли си събирач?
— Не, сам върши тази работа. Труди се здраво за антиките, с които се сдобива. И много добре знае кое колко струва. Добър е. И е честен… поне в повечето случаи.
— В повечето случаи?
— Е, трябва да печели от това, разбира се, а и много от предметите имат нужда от поправка. Старите мебели праща при мен, за да ги реставрирам. По някои има много работа.
— Сигурен съм, че не му искате толкова пари, колкото е реалната стойност на услугите ви.
— Е, стойността е нещо относително. — Стария хвърли бърз поглед към Гамаш, докато се подрусваха на седалките заради неравния път. — Обичам си работата, но ако цената ми отговаряше на труда, който влагам, никой нямаше да може да купува мебелите, които изработвам. А и Оливие нямаше да ме наеме да поправям прекрасните му находки. Така че на мен ми е изгодно да намаля цената. Живея добре. Не се оплаквам.
— Има ли някой, който се е ядосвал много на Оливие?
Стария продължи да кара мълчаливо и Гамаш си помисли, че може да не е чул въпроса. Но накрая младежът проговори:
— Да, преди около година. Възрастната мадам Поарие, която живее нагоре по планинския път, реши да се мести в старчески дом в Сан Реми. Оливие я ухажваше от няколко години. В крайна сметка тя му продаде повечето си вещи. Сред тях имаше някои удивителни мебели.
— Плати ли достатъчно за тях?
— Зависи кого питате. Бабата беше доволна. Оливие — също.
— А кой бе ядосан тогава?
Стария Мъндин не каза нищо. Гамаш изчака.
— Децата ѝ. Твърдяха, че Оливие е направил всичко, за да спечели благоволението ѝ, а после се е възползвал от самотната старица.
Мъндин спря в двора на малка фермерска къща. Край стените се извисяваха стройни ружи, а в градината бе пълно с рудбекии67 и старомодни рози. Поддържани и подредени зеленчукови лехи заемаха част от мястото встрани от къщата.
Двигателят на буса утихна и Мъндин посочи една от постройките в двора:
— Ето я работилницата ми.
Главният инспектор разкопча колана на детското столче, където седеше Чарлс. Момченцето бе заспало и Гамаш го пое в ръце. Насочиха се към бараката, която Мъндин използваше за работилница.
67
Вид цвете с жълти или жълто-оранжеви венчелистчета, което в Северна Америка е известно и под името Чернооката Сюзън. — Б.пр.