— Какво ви доведе в Трите бора? Защо не избрахте по-голямо селище? Със сигурност щяхте да имате повече работа в Монреал или дори в Шербрук.
— Роден съм в град Квебек. Човек би предположил, че там има много работа за реставратор на антични мебели, но е доста трудно, ако си млад и неопитен. Преместих се в Монреал и започнах работа в антикварен магазин на улица „Нотр Дам“, но стигнах до извода, че не ми е мястото в големия град. Затова реших да ида в Шербрук. Качих се на колата, тръгнах на юг и се изгубих. Попаднах на Трите бора, влязох в бистрото да попитам за посоката, поръчах си café au lait, седнах и столът под мен рухна. — Младежът се разсмя и Гамаш също прихна. — Предложих да го поправя и така започна всичко.
— Казахте, че сте тук от единайсет години. Явно сте били много млад, когато сте напуснали Квебек.
— На шестнайсет. Тръгнах след смъртта на баща ми. Прекарах три години в Монреал, после дойдох тук. Запознах се със Съпругата, роди се Чарлс. Основахме малък бизнес.
„Този младеж е постигнал много за единайсет години“ — помисли си Гамаш.
— Как изглеждаше Оливие, когато се видяхте в събота вечер?
— Както обикновено. Около Деня на труда винаги е доста натоварено, но той беше спокоен. Е, доколкото може да е спокоен Оливие, разбира се — усмихна се Мъндин. Беше ясно, че думите му не са язвителни, а обагрени с приятелски чувства. — Не казахте ли, че в крайна сметка убийството не е извършено в бистрото?
Гамаш кимна утвърдително:
— Опитваме се да открием мястото, където е убита жертвата. Всъщност, докато бяхме на панаира, моите хора имаха за задача да претърсят цялата околност, включително и вашата къща.
— Наистина ли? — Вече бяха на вратата на бараката, Мъндин се обърна и се вгледа в мрака. — Или са много добри, или не са направили нищо. Не се забелязва.
— Такава е целта — отвърна главният инспектор, но му направи впечатление, че за разлика от Питър, Стария Мъндин въобще не изглежда притеснен.
— Но защо да убиваш някого на едно място, а после да го местиш на друго? — попита младият мъж, без да очаква отговор. — Престъпникът по всяка вероятност е искал да се отърве от трупа, особено ако е убил човека в собствения си дом, но защо би го занесъл при Оливие? Изглежда ми странно, но пък бистрото е на доста централно място. Може просто да му е било удобно.
Гамаш не коментира твърдението. И двамата знаеха, че не може да е вярно. Бистрото наистина бе много удобно място да се захвърли труп. И това тревожеше Гамаш. Убийството не беше случайно, нито преместването на трупа.
Сред тях се движеше много опасен човек. Навярно изглеждаше щастлив, замислен или дори дружелюбен. Но това бе заблуда. Маска. Арман Гамаш знаеше, че когато открие убиеца и смъкне фалшивото му лице, ще се отлепи и кожата. Маската се бе сраснала с човека. Измамата бе пълна.
Глава тринадесета
— Изкарахме си страхотно на панаира! Взех ти това. — Габри затвори вратата и светна лампите в салона на бистрото. Подаде плюшен лъв на Оливие, който го пое и го сложи в скута си.
— Merci.
— Чу ли новината? Гамаш каза, че жертвата не е убита тук. И ще ни върнат ръжените. Аз си искам ръжена, а ти? — усмихна се Габри лукаво. Но Оливие не си направи труда да отговори.
Готвачът продължи да обикаля мрачния салон, за да включи навсякъде осветлението, после запали огън в една от камините. Партньорът му продължи да седи на един от фотьойлите и да гледа през прозореца. Габри въздъхна, наля и на двамата по една бира и седна до Оливие. Отпиваха, хапваха кашу и гледаха селото, притихнало в късния следобед в края на лятото.
— Какво виждаш? — попита едрият мъж накрая.
— В какъв смисъл? Виждам същото, което и ти.
— Невъзможно. Това, което виждам, ме прави щастлив. А ти не си щастлив.
Готвачът бе свикнал с променливите настроения на партньора си. Оливие бе по-тихият, по-сдържаният в двойката. Габри може и да изглеждаше по-чувствителен, но и двамата знаеха, че е тъкмо обратното. Русокосият мъж изживяваше всичко много дълбоко и го задържаше в себе си. Животът бе нанесъл повърхностни рани на Габри, ала Оливие бе ранен до мозъка на костите си, а дълбоката, скрита болка можеше да е смъртоносна.
И все пак беше най-добросърдечният мъж, когото Габри бе срещал, а той бе излизал с доста хора преди Оливие. Но всичко се промени, когато за пръв път съзря срамежливия и строен русокос мъж. Той плени огромното му сърце напълно и завинаги.
— Какво има? — попита Габри, наведе се и хвана слабите му ръце. — Кажи ми.