— Просто вече нищо не ме радва — призна Оливие накрая. — Защо въобще да си правя труда? Повече никой няма да дойде. Кой би искал да вечеря в ресторант, където е имало труп?
— Рут казва, че и без това всички сме ходещи трупове.
— Супер. Ще го използвам в рекламите.
— Е, поне не дискриминираш никого. Настоящи и бъдещи мъртъвци — всички са добре дошли при нас. Едва ли има по-добър лозунг от този.
Габри се взираше в Оливие и забеляза леко потрепване в ъгълчетата на устните му.
— Не е ли страхотна новината, че според полицаите човекът не е бил убит тук? Това е от огромно значение.
— Мислиш ли? — обнадежди се Оливие.
— Знаеш ли какво? — Габри изведнъж стана сериозен. — Мисля, че е все тая. Смяташ ли, че Питър, Клара и Мирна щяха да ни отбягват, дори ако бедният старец бе убит в бистрото? Семейство Пара? Мосю Беливо? Всички те щяха да идват отново и отново, дори някой да бе заварил тук планина от трупове. И знаеш ли защо?
— Защото харесват бистрото?
— Защото харесват теб. Обичат те. Слушай, Оливие, твоето бистро е най-доброто, храната ти е най-вкусната, обстановката е най-комфортната. Тук е великолепно. Ти си великолепен. Всички те обичат. И знаеш ли какво?
— Какво? — промърмори кисело.
— Ти си най-милият и най-красивият мъж на света.
— Казваш го просто така. — Оливие отново се почувства като малко момче. Докато другите хлапета търчаха и събираха жаби, пръчки или скакалци, той търсеше утеха. Нежност.
Събираше думи и постъпки дори от непознати и ги тъпчеше в онази празнота, която растеше в него.
Помагаше. Поне в началото. После разбра, че му трябва нещо повече от голи думи.
— Мирна ли те подучи да го кажеш?
— Да, бе. Нищо от казаното не е вярно, всичко е тлъста лъжа, която сме измислили с Мирна. Какъв ти е проблемът?
— Няма да разбереш.
Габри проследи погледа на Оливие, зареян през прозореца. Нагоре към хълма. Въздъхна. Вече бяха говорили за това.
— Не можем нищо да направим. Те са си там. Може би просто трябва…
— Какво трябва? — сопна се русият мъж.
— Да не си търсиш оправдание, за да продължиш да се цупиш? Това ли било?
Дори за човек като Оливие реакцията бе пресилена. Габри го успокои, че убийството не е станало в бистрото, че всички все още го обичат. Успокои го, че няма да го изостави. Какъв беше проблемът тогава?
— Виж, може би просто трябва да им дадем шанс. Кой знае, техният хотел със СПА център може дори да ни помогне.
Това бе последното, което Оливие искаше да чуе в този момент. Стана рязко и почти събори стола. Усещаше как гневът се разпалва в гърдите му. Беше като свръхсила. Правеше го неуязвим. Силен. Смел. Брутален.
— Хубаво, щом искаш, върви да се сприятелиш с тях. Или направо върви по дяволите!
— Нямах това предвид. Смятам, че не можем да ги накараме да изчезнат, затова е по-добре да ги приемем и да станем приятели.
— Говориш, сякаш сме в детската градина. Ще ни разорят. Разбираш ли? Когато пристигнаха, бях любезен с тях, но те поискаха да ни отмъкнат клиентите и дори персонала. Дали някой би отседнал в твоя смотан малък пансион, ако можеше да се настани в хотел?
Лицето на Оливие бе пламнало, червенината се разпростираше дори по кожата на главата, под оредяващата му руса коса.
— Какви ги говориш? Не ми пука дали хората ще идват. Много добре знаеш, че нямаме нужда от тези пари. Правя го просто за удоволствие.
Оливие се бореше да овладее яростта си. Да не направи последната, фатална крачка. Двамата се гледаха на кръв, а въздухът между тях трептеше от напрежение.
— Защо? — попита русокосият мъж накрая.
— Какво защо?
— Ако мъртвецът не е убит в бистрото, защо е попаднал тук?
Готвачът усети как гневът му се разсейва, прогонен от въпроса.
— Днес ми се обадиха от полицията — добави Оливие с почти монотонен глас. — Утре ще отидат да разпитат баща ми.
„Горкият Оливие“ — помисли си Габри. Значи все пак имаше за какво да се тревожи.
Жан Ги Бовоар слезе от колата и погледна към дома на мадам Поарие от другата страна на улицата.
Къщата изглеждаше паянтова и се нуждаеше от много повече от един пласт боя. Верандата бе изкривена, стълбите не изглеждаха никак стабилни, част от дъските по стените липсваха.
Бовоар бе посещавал десетки подобни домове из квебекските села. В тях, откак се бяха родили, живееха хора от едно по-старо поколение. Клотилд Поарие навярно пиеше кафето си от същата очукана чаша, която бе ползвала и майка ѝ. Спеше на леглото, в което е била зачената. По стените по всяка вероятност висяха хербаризирани цветя и декоративни лъжички, изпратени от роднини, забегнали към екзотични места като Римуски, Шикутими и Гаспе69. До прозореца, близо до старата печка, стоеше люлеещ се стол. На него сигурно бе метнато зацапано плетено одеяло, поръсено с трохи. Щом прибереше мръсните чинии след закуска, Клотилд Поарие навярно сядаше на този стол и гледаше през прозореца.