— Значи показахте вещите си на Оливие. Той какво каза?
— Че ще вземе всичко накуп, включително вещите в бараката и на тавана, макар че там не го заведох. На тавана има маси и столове отпреди времето на баба ми и дядо ми. Щях да ги изхвърля на сметището, но мързеливите ми синове не дойдоха да помогнат. Така им се пада. Продадох всичко на Оливие.
— Спомняте ли си колко ви плати?
— Съвсем точно. Три хиляди и двеста долара. Стигнаха ми, за да купя това. От „Сиърс“70.
Гамаш погледна краката на масата. ПДЧ71. Срещу новия телевизор бе разположен тапициран люлеещ се стол, а отстрани — секция от тъмен фурнир с декоративни чинии, подредени по рафтовете.
Мадам Поарие също се взираше в обзавеждането си, но нейното изражение бе гордо.
— Няколко седмици по-късно дойде пак и знаете ли какво ми донесе? Ново легло. Матракът все още си беше в найлонова опаковка. Дори ми го сглоби. Понякога ме посещава. Много мил човек.
Бовоар кимна. Мил човек, който бе платил на възрастната жена само частица от стойността на мебелите ѝ.
— Но не сте в старческия дом. Защо?
— След като се сдобих с ново обзавеждаше, домът ми вече изглеждаше по-различно. Усетих го повече като свой. Някак си отново ми хареса.
Старицата ги изпрати до вратата и Бовоар обърна внимание на изтривалката. Износена бе, но все още си беше там. Сбогуваха се и тръгнаха към дома на най-големия син, който беше на километър-два надолу по пътя. Отвори им едър мъж с шкембе и набола брада.
— Ченгета! — извика той на някого в къщата. И той, и домът му воняха на бира, пот и тютюн.
— Клод Поарие? — попита Бовоар. Беше просто формалност. Кой друг можеше да е? Наближаваше шейсетте и всяка година личеше по тялото и лицето му. Младият инспектор бе отделил час, преди да тръгне от временния щаб, за да проучи семейство Поарие. Да знае с кого си имат работа.
Дребни провинения. Пиянство и хулигански прояви. Кражби от магазини. Измами, свързани със социални помощи.
Бяха използвачи — хора, които търсеха кусур на всеки и всичко и сочеха с пръст. Все пак навярно понякога имаха основание да роптаят. Като в случая с Оливие. Той наистина ги беше прецакал.
След като полицаите се представиха, Поарие се впусна в дълъг, прочувствен разказ. Бовоар правеше всичко възможно темата да не се отклонява от Оливие, но списъкът с хора, които бяха сторили зло на този мъж, беше безкраен. И включваше собствената му майка.
Накрая детективите се измъкнаха от задушната къща и с пълни гърди вдишаха свежия следобеден въздух отвън.
— Как мислиш, дали той е извършителят? — попита Гамаш.
— Определено изглежда ядосан — отвърна Бовоар, — но тъй като не е измислен начин да се телепортира труп в бистрото чрез бутоните на дистанционното, според мен е извън списъка на заподозрените. За да е извършил убийството, трябва да се е надигнал от онзи вмирисан диван за достатъчно дълго време, а аз не мога да си представя, че е способен да го стори.
Тръгнаха обратно към колите. Главният инспектор изглеждаше вглъбен в размишленията си.
— За какво мислите? — попита Жан Ги.
— Спомних си думите на мадам Поарие. Имала намерение да занесе всичките си антики на сметището. Представяш ли си?
Младият детектив видя, че тази мисъл причинява истинска болка на Гамаш.
— Но Оливие ги е спасил — продължи началникът. — Какво нещо е животът. Не е дал на госпожата достатъчно пари, но ѝ е дал внимание, правел ѝ е компания. Това има ли цена?
— Е, можете ли да ми продадете колата си? Ще ви правя компания в продължение на двайсет часа.
— Не бъди циничен. Някой ден може да се превърнеш в самотен старец и ще те питам тогава.
Докато караше след колата на шефа си по пътя към Трите бора, Бовоар се замисли по въпроса и стигна до извода, че Оливие наистина е спасил безценните старинни мебели и е подарил част от времето си на една свадлива бабичка. И все пак, можеше хем да бъде приятна компания на старицата, хем да ѝ шити прилична сума.
Но не го бе направил.
Марк Жилбер гледаше коня Марк. Конят Марк гледаше Марк Жилбер. Нито един от двамата не изглеждаше доволен.
— Доминик! — извика мъжът от обора.
— Да? — отвърна бодро съпругата му, като се зададе от къщата и тръгна през двора. Таила бе надежда, че Марк ще открие конете чак след няколко дни. Всъщност се надяваше никога да не ги открие. Но това бе толкова слабо вероятно, колкото и мечтата ѝ да стане госпожа Кийт Партридж.
71
Плоскост от дървени частици — вид пресован дървен материал, използван в масовото производство на мебели. — Б.пр.