Завари мъжа си в сумрачната конюшня със скръстени на гърдите ръце.
— Какво е това?
— Коне — отговори Доминик, макар да подозираше, че Макарони може да е лос.
— Виждам, но каква порода са? Не са ловни, нали?
Жената се поколеба. За секунда се замисли какво ли би станало, ако каже, че са. Но предположи, че макар да не е експерт по конете, Марк няма да се хване.
— Не, по-хубави са.
— По-хубави? Как?
Изреченията му ставаха все по-кратки, което не беше добър знак.
— Ами… по-евтини са.
Доминик забеляза, че тези думи оказаха леко смекчаваш ефект. Май бе най-добре да му разкаже цялата история.
— Купих ги от кланицата. Щяха да ги заколят днес.
Марк остана мълчалив. Жена му виждаше, че той се бори с гнева си. Не се опитваше да го пусне, а да го задържи в себе си.
— Може би е имало причина да ги пратят за… знаеш какво.
— Клане? Не, прегледа ги ветеринар и каза, че са добре, или поне ще бъдат.
Оборът миришеше на дезинфектант, сапун и лекарства.
— Физически може да са добре, но не можеш да ме убедиш, че на този всичко му е наред. — Марк махна към адаша си, който разшири ноздри и изпръхтя. — Дори не е почистен. Защо?
Трябваше ли съпругът ѝ да е толкова наблюдателен?
— Ами, никой не можа да се доближи до него — призна Доминик, а после ѝ хрумна идея. — Ветеринарят каза, че му е нужно специално отношение. Би допуснал до себе си само изключителен човек.
— Така ли? — Марк погледна коня и тръгна към него. Жребецът отстъпи назад. Мъжът протегна ръка. Животното присви уши, но Доминик успя да дръпне съпруга си точно навреме, за да избегнат на косъм опасната захапка.
— Беше дълъг ден. Явно е объркан.
— Хмм — изсумтя замислено мъжът и излязоха от обора. — Как се казва?
— Гръм.
— Гръм — повтори Марк, за да усети как му звучи името. — Гръм! — изрече още веднъж, но този път повиши глас, все едно язди жребеца и го смушква да тича в галоп.
Карол ги посрещна на вратата на кухнята.
— Е — обърна се към сина си, — как са конете? Как е Марк?
— Добре съм, благодаря — погледна я недоумяващо той и прие напитката, която възрастната жена му подаде. — А Керъл как е?
Зад него Доминик размахваше ръце като пощуряла към свекърва си, която тъкмо се бе разсмяла и се канеше да каже нещо, но видя жестовете на снаха си и се спря.
— Добре. Харесват ли ти конете?
— „Харесвам“ е силна дума, а и „коне“ — също.
— Ще мине малко време, докато свикнем едни с други — намеси се Доминик. Взе чашата скоч от Керъл и отпи голяма глътка. Тримата излязоха в градината.
Докато жените си приказваха — повече приятелски, отколкото като свекърва и снаха, Марк се загледа в цветята, във вековните дървета, в прясно боядисаната бяла ограда и в полето, което се простираше отвъд. Скоро конете, или каквото там бяха, щяха да са навън и да пасат.
Марк отново изпита онова чувство на празнота, онова леко разкъсващо усещане, което съпровождаше разширяването на бездната.
За Доминик бе болезнено да изостави Монреал, а на майка му ѝ беше трудно да си тръгне от град Квебек. И двете се разделиха с приятели. А Марк се бе преструвал, че му е тъжно, бе отишъл на всички прощални събирания с думите, че близки и познати ще му липсват, но всъщност не се чувстваше така наистина.
За да му липсват, трябваше да са били част от живота му, а те не бяха. Спомни си онова стихотворение на Киплинг, което баща му обичаше и го учеше да рецитира. По-точно онзи стих: „Ако зачиташ всеки, но не лазиш“72.
Над четиридесет и пет години Марк бе зачитал всеки, но нито един не бе достоен да му стане достатъчно близък.
Имаше куп колеги, познати, другари. Беше емоционален комунист. Всеки заслужаваше поравно внимание и зачитане, но никой — повече от това.
„И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!“ — така завършваше стихотворението.
Но заслушан в тихия разговор наблизо и загледан в тучните, безкрайни поля, Марк Жилбер си задаваше въпроса дали това е достатъчно. И дали изобщо е вярно.
Полицаите се събраха около заседателната маса и Бовоар махна капачката на червения си маркер. Младият Моран бе забелязал, че това леко изщракване е като сигнала от пистолет, с който стартира всяко състезание. За краткото време, което бе прекарал в екипа на отдел „Убийства“, се бе привързал към миризмата на маркерите и към онзи отчетлив звук при отварянето им.
Седеше на стола си, както винаги леко нервен, и се притесняваше да не каже нещо тъпо. Полицай Лакост му беше помогнала. Докато събираха документите и докладите за оперативната, тя бе забелязала треперещите му ръце и бе прошепнала, че може би този път е най-добре само да слуша.