Роза бе облечена в рокля.
— „Залегнѝ и се покрий“80 — обяви Габри. — Буквално.
— Нашата Роза — промълви гордо Рут. Изоставила бе крекерите с фъстъчено масло и сега разнасяше стръкове целина с топено сирене.
Гамаш наблюдаваше сцената и се чудеше дали да не се обади на няколко места. Първо в Асоциацията за хуманно отношение към животните, а после в психиатричното отделение. Но Роза и Рут не изглеждаха притеснени. За разлика от гостите им.
— Искате ли едно? — Клара предложи на главния инспектор топче, покрито със семена.
— Какво е? — попита той.
— Според нас е лой, смесена със зърна. Използва се като храна за птици — поясни Питър.
— Защо ми го предлагате тогава? — попита Гамаш.
— Е, поне някой трябва да хапне от него, за да не обидим домакинята — измънка Клара и кимна към Рут, която внезапно се втурна към кухнята. — Прекалено сме уплашени.
— Non, merci — усмихна се детективът и тръгна да търси Оливие. Когато мина покрай кухнята, надникна и видя как възрастната поетеса отваря консерва. Роза стоеше върху масата и наблюдаваше стопанката си.
— Сега ще отворим това — бръщолевеше старицата с благ глас — и можем да го помиришем. Какво ще кажеш, да го помиришем ли?
Патицата нямаше намерение да казва нищо. Рут все пак подуши отворената консерва.
— Става — заяви. После избърса ръцете си с кърпа, посегна и повдигна ръба на роклята, с която бе накиприла Роза, за да приглади едно щръкнало перо.
— Мога ли да помогна? — попита Гамаш от вратата.
— Ах, колко сте любезен!
Главният инспектор примижа и се присви уплашено, защото очакваше старицата да го замери със сатър след тези думи. Но тя просто се усмихна и му подаде чиния с маслини, пълнени с парченца мандарини от компот. Гамаш я пое и се върна при гостите. Не беше изненадващо, че го посрещнаха, все едно се е присъединил към тъмната страна. Беше благодарен, че Бовоар не е тук и не може да види Рут, по-смахната от обикновено, как се преструва на англичанка, как Роза щапука насам-натам в рокля и как самият той сервира храна, която по всяка вероятност ще убие или осакати всеки, достатъчно глупав да я вкуси.
Инспекторът поднесе чинията към Оливие:
— Маслина81?
Русокосият мъж и партньорът му погледнаха към хапките.
— Това означава ли, че аз съм мандарината? — обади се Габри.
— Светът не се върти около теб — скастри го Оливие.
Готвачът отвори уста, но предупредителните изражения на всички останали го накараха да я затвори отново.
Питър, който тази вечер оставаше малко встрани от разговорите и бе прегърнал чашата си с вода, се усмихна. Нещо подобно му беше казала и Клара, когато ѝ сподели, че се е почувствал поруган от полицейското претърсване на дома им.
— Защо? — попитала го бе тя.
— Ти не се ли чувстваш оскърбена? Някакви чужди хора гледат произведенията ти.
— За мен е вид изложба. Повече хора са разгледали картините ми днес следобед, отколкото през цялата ми кариера. Да пратят още ченгета. Особено ако си носят чековите книжки — засмяла се бе художничката весело. Но бе забелязала, че съпругът ѝ е угрижен. — Какво има?
— Картината ми не е готова за чужди очи.
— Ох, Питър, говориш така, сякаш този обиск има нещо общо с творбите ти.
— Е, има, разбира се.
— Те търсят убиец, а не художник!
И така между тях се бе настанила поредната неудобна истина.
Гамаш и Оливие се отделиха от групата и се усамотиха в един ъгъл.
— Разбрах, че сте купили няколко сгради преди известно време.
Собственикът на бистрото леко поруменя, изненадан от темата. Огледа стаята крадешком, за да се увери, че никой не подслушва разговора.
— Реших, че е добра инвестиция. Бях спестил малко пари от предишната си работа, а Трите бора ми се стори добро място за нов бизнес.
— Явно. Платили сте почти седемстотин и петдесет хиляди долара.
— Обзалагам се, че сега сградите се оценяват на поне милион.
— Възможно е. Но сте платили в брой. Инвестицията наистина ли си е заслужавала толкова?
Русокосият мъж се огледа, но никой не бе достатъчно близо, за да чуе разговора. Въпреки това сниши глас:
— Бистрото и пансионът работят доста добре… поне засега, но приятната изненада е търговията с антики.
— В какъв смисъл?
— Има огромен интерес към квебекските чамови мебели и доста ценни находки.
Гамаш кимна:
— Разговаряхме със семейство Поарие днес следобед. Изражението на Оливие се вкамени.
— Вижте какво, те лъжат. Не съм измамил майка им. Тя сама поиска да продаде вещите си. Беше отчаяна.
80
„Залегнѝ и се покрий“