— Зная. Говорихме и с нея. И със съпрузите Мъндин. Мебелите ѝ явно са били в много лошо състояние.
Оливие се поотпусна.
— Така беше. Години наред са мухлясвали във влажна и студена барака и на тавана. Трябваше да изпъдим мишките. Някои предмети бяха почти непоправимо деформирани. Направо да му се доплаче на човек.
— Мадам Поарие сподели, че по-късно сте я посетили, за да ѝ занесете ново легло. Много мил жест.
Светлокосият мъж сведе очи:
— Ами, да, исках да ѝ се отблагодаря.
Съвест, помисли си Гамаш. Този мъж имаше огромна и страховита съвест, която наглеждаше огромната му и страховита алчност.
— Казахте, че бистрото и пансионът работят добре „поне засега“. Какво имахте предвид?
Оливие погледна през прозореца за момент, после обратно към Гамаш.
— Хайде, хайде! Вечерята е сервирана! — изчурулика Рут.
— Какво да правим? — прошепна Клара на Мирна. — Можем ли да избягаме?
— Прекалено късно е вече. Ще ни спипат. Или Рут, или патицата ѝ. Единственото, което ни остава, е да се скрием под масата и да се молим слънцето да изгрее по-скоро. Ако се стигне до най-лошото, ще се престорим на умрели.
Гамаш и Оливие се насочиха към трапезата последни.
— Навярно знаете какво се случва в старото имение „Хадли“… — Когато инспекторът не отговори, събеседникът му продължи: — Изкъртили са всичко до голи стени, направили са основен ремонт и сега ще отварят хотел със СПА център. С десет масажни помещения и часове по йога и медитация. Ще предлагат СПА уикенди и пакети за корпоративни клиенти. Сума ти народ ще ни налази. Край с Трите бора.
— С Трите бора ли?
— Е, добре, де! — сопна се Оливие. — С бистрото и пансиона.
Седнаха при другите в кухнята, около бялата пластмасова градинска маса на Рут.
— Идва! — предупреди Габри, след което домакинята сложи по една купа пред всеки гост.
Гамаш огледа съдържанието на своята. Различаваше праскови от компот, бекон, сирене и желирани мечета.
— Всичко, което обичам — усмихна се поетесата. До нея, в гнездо от хавлиени кърпи, лежеше Роза, пъхнала човка под единия ръкав на роклята си.
— Скоч? — предложи домакинята.
— Да, моля. — Гостите протегнаха ръце с празни чаши, но Рут наля по малко уиски във всяка купичка.
След около три века мъчение гостите се разотидоха със залитане в тихата хладна нощ.
— Чао, чао! — помаха поетесата. Гамаш с облекчение чу последната ѝ дума, точно преди вратата да се затръшне зад гърба му: — Нещастници!
Глава четиринадесета
Прибраха се в пансиона и завариха Бовоар, който ги чакаше. Или не съвсем. Беше дълбоко заспал на креслото си. До него имаше чиния с трохи и чаша мляко с какао. В камината все още догаряше жарава.
— Да го събудим ли? — попита Оливие. — Изглежда толкова спокоен.
Главата на Жан Ги се беше килнала настрани и от ъгъла на устата му се бе проточила тънка блестяща лига. Дишаше дълбоко и равномерно. На гърдите му седеше плюшеният лъв, който Габри бе спечелил за Оливие на панаира. Младият инспектор леко го придържаше с ръка.
— Като бебче ченге82 — промълви Габри.
— Сега се сетих, че Рут ме помоли да му дам това — заяви Оливие и подаде на Гамаш листче хартия. Главният инспектор го прие и тъй като бе отказал предложението им да помогнат, собствениците на пансиона уморено се затътриха нагоре по стълбите. Беше девет часът.
— Жан Ги — прошепна детективът. — Събуди се.
Сниши се и сложи ръка на рамото на по-младия си колега. Бовоар се сепна, изхърка и се събуди, а плюшеният лъв се катурна от гърдите му на пода.
— Какво става?
— Време е да си лягаме.
Младият мъж се понадигна и се намести в креслото.
— Как мина? — попита.
— Никой не умря.
— Това си е направо постижение в Трите бора.
— Оливие каза, че Рут му е дала нещо за теб.
Връчи му листчето. Бовоар разгърна очи, разгърна бележката и я прочете. После поклати глава и я подаде на началника си.
— Какво означава? Да не е заплаха?
Гамаш се намръщи:
— Нямам представа. Защо ще си прави труда да ти пише нещо?
— Ревнувате ли? Може би просто е смахната. — И двамата знаеха, че „може би“ е меко казано. — Като стана въпрос за смахнати, дъщеря ви се обади.
— Ани? — Главният инспектор се разтревожи и инстинктивно посегна към мобилния си телефон, макар да знаеше, че в долината на селото няма покритие.
— Всичко е наред. Искаше да си поприказва с вас за някакъв служебен проблем. Нищо сериозно. Просто иска да напуска.
82
Габри навярно си мисли за