— Ей там е, до бурканите. Зимнина ли ще си правите? — изкиска се старият бакалин.
— Много ли се търси? — поинтересува се Моран.
— По това време на годината? Често се налага да правя нови зареждания.
— А това? — Младежът взе една метална кутия и я показа на мосю Беливо. — От него колко продавате?
— По няколко бройки. Повечето хора отскачат до магазина на „Канейдиън Тайър“ в Ковънсвил, ако им предстои ремонт, или пък в някой склад за строителни материали. При мен гледам да има по две-три кутии за всеки случай.
— Кога за последно продадохте от тях? — попита младият полицай, докато плащаше покупките си. Не очакваше отговор, но реши все пак да попита.
— През юли.
— Наистина ли? — Моран си каза, че трябва да контролира по-добре изражението си по време на разпит. — Как е възможно да си спомняте?
— Такава ми е работата. С времето човек научава навиците на клиентите си. И когато купят нещо необичайно като това — посочи металната кутия, преди да я прибере в хартиения плик на младежа, — ми прави впечатление. Всъщност купувачите бяха двама. Типично.
Полицай Пол Моран си тръгна от смесения магазин на мосю Беливо с торба покупки и с доста неочаквана информация.
Полицай Изабел Лакост започна деня си с по-лесния от двата разпита. Натисна бутона и вратата на асансьора се затвори с плъзгане. Качи се на последния етаж на небостъргача, в който се намираха офисите на Banque Laurentienne в Монреал. Докато чакаше, младата жена се загледа през прозореца — от едната страна се ширеше пристанището, а от другата се простираше увенчаният с огромен кръст хълм Мон Роял84. В централната част на града бяха скупчени множество великолепни стъклени сгради, които отразяваха лъчите на слънцето и амбициите и постиженията на този забележителен френски град.
Изабел Лакост винаги се изненадваше, че я обзема гордост, когато гледа центъра на Монреал. Архитектите бяха успели да постигнат прекрасно съчетание между внушителност и чар. Гражданите на града не обръщаха гръб на миналото си. Квебекчани си бяха такива — за добро или за зло.
— Je vous en prie85 — усмихна се секретарката и посочи вратата, която тъкмо бе отворила.
— Merci. — Полицай Лакост влезе в просторен и впечатляващ кабинет. На бюрото седеше слаб, атлетичен мъж на средна възраст. Изправи се, заобиколи писалището и протегна ръка за поздрав. Представи се като Ив Шарпантие.
— Разполагам с част от информацията, за която помолихте — заяви мъжът на изтънчен френски. За Лакост бе голямо удоволствие да говори на своя език с ръководители на компании. Хората от нейното поколение имаха тази възможност. Но бе чувала родителите, бабите и дядовците си да говорят за миналото и познаваше достатъчно историята, за да знае, че само преди трийсет години навярно щеше да води разговора с англоезичен мениджър, който не знае френски. Английският ѝ бе перфектен, но не беше там работата.
Прие предложението за чаша кафе.
— Темата е доста деликатна — призна мосю Шарпантие, когато секретарката му излезе и затвори вратата след себе си. — Не бих искал да си помислите, че Оливие Брюле е престъпник, и със сигурност никога не сме имали намерение да повдигаме обвинения.
— Но?
— Първите няколко години бяхме много доволни от него. За съжаление, най-силно ни впечатляват печалбите, а той се справяше чудесно в това отношение. Бързо се издигна. Хората го харесваха, особено клиентите. Повечето ни служители са лицемерни, но Оливие беше искрен. Отнасяше се уважително към всички, създаваше впечатление на тих и скромен човек. Беше приятно да се работи с него.
— Но? — повтори Лакост с лека усмивка, като се надяваше, че така ще омекоти настоятелния си тон. Мъжът отвърна на усмивката ѝ.
— Изчезнаха фирмени пари. Няколко милиона. — Мъжът изчака да види реакцията на полицейската служителка, но тя го слушаше, без да променя любезното си изражение. — Започнахме дискретно да разследваме случая. Междувременно изчезнаха още пари. В крайна сметка следите ни отведоха до двама души. Единият беше Оливие. Не можех да повярвам, но след няколко разговора той си призна.
— Възможно ли е да е прикривал колегата си?
— Съмнявам се. Честно казано, другият служител, макар и умен, не беше достатъчно интелигентен, за да измисли такава схема.
— Не се иска много интелигентност, за да си присвоиш незаконно фирмени средства. Всъщност, бих казала, че трябва да си доста глупав.