Мосю Шарпантие се разсмя:
— Съгласен съм, но очевидно не се изразих достатъчно ясно. Парите липсваха от сметката на дружеството, но не бяха просто откраднати. Оливие ни показа какво е направил. Цялата пътека. Явно е следял някакви трансакции в Малайзия, забелязал е възможности за инвестиции, които според него били фантастични, и ги предложил на своя началник. Той обаче не бил съгласен с него. Затова Оливие решил да действа сам, без разрешение. Имал е документите за всичко и е смятал да върне парите в сметките заедно с печалбите. И е бил прав в преценката си — онези три милиона се бяха умножили и станали двайсет.
Този път Лакост реагира. Не каза нищо, но когато видя изражението ѝ, мъжът кимна:
— Именно. Момчето имаше нюх за пари. С какво се занимава сега?
— Уволнихте ли го? — попита полицайката, като пренебрегна въпроса.
— Сам напусна. Не бяхме решили какво да правим с него. Управителите много се двоумяха. Прекият му началник беше бесен и искаше да го провесим от последния етаж на сградата. Обяснихме му, че нямаме такава практика. Вече.
Лакост се разсмя:
— Но някои от вас са искали да го задържат?
— Беше много добър в работата си.
— А именно — да прави пари. Убедени ли сте, че наистина е имал намерение да върне сумата?
— Ето, точно там беше проблемът. Половината от нас му вярваха, останалите — не. В крайна сметка Оливие сам подаде молба за напускане, когато осъзна, че е изгубил доверието ни. А изгубиш ли нечие доверие, лоша работа…
„Лоша работа — помисли си полицай Лакост. — Много лоша.“
Сега Оливие живееше в Трите бора. Но макар да бе избягал от големия град, не бе избягал от самия себе си.
Лоша работа.
Тримата полицаи от Sûreté се събраха около масата във временния щаб.
— Докъде сме? — попита Бовоар, застанал отново пред листовете на стената.
Вместо отговори под вече написаните въпроси бяха добавени два нови:
Къде е извършено убийството?
Защо трупът е бил преместен?
Поклати глава. Навярно бяха тръгнали в грешна посока. Малкото неща, които изглеждаха вероятни в това разследване — като предположението, че оръжието на убийството е било ръжен за камина, не доведоха до нищо.
Не разполагаха с нищо.
— Всъщност знаем много важно обстоятелство — заяви Гамаш. — Човекът не е убит в бистрото.
— Което ще рече, че целият останал свят е възможно местопрестъпление — отбеляза младият инспектор.
— Знаем, че парафинът и варатанът имат някаква роля. Наясно сме, че и Оливие е замесен.
— Но дори не знаем името на жертвата. — Бовоар ядосано подчерта съответния въпрос на листа.
Шефът му замълча за момент, после отвърна:
— Наистина не го знаем. Но ще го разберем все някога. Това е пъзел и когато поставим и последното парче на мястото му, ще ни се разкрие цялата картина. Просто трябва да имаме търпение. И да упорстваме. Нужна ни е още информация за останалите заподозрени. Семейство Пара, например.
— Събрах данните, за които помолихте — поизпъчи се полицай Моран. — Хана и Рор Пара са пристигнали тук към средата на осемдесетте години. Като бежанци. Сега са канадски граждани.
— Напълно законни? — попита Бовоар с леко съжаление в гласа.
— Напълно законни. Имат едно дете — Хавък, на двайсет и една години. Семейството е много активно в чешката общност. Помогнали са на още няколко чешки граждани да се преместят в Канада.
— Добре, добре — махна с ръка младият инспектор. — Нещо интересно?
Моран сведе поглед към твърде подробните си записки и се запита какво ли е важно според колегата му.
— Откри ли нещо от миналото им, преди да се преместят тук? — обади се Гамаш.
— Не, сър. Обадих се в Прага, но архивите им от онова време явно не са много добри.
— Така. — Бовоар щракна капачката върху маркера. — Нещо друго?
Полицай Моран постави хартиен плик по средата на заседателната маса.
— Тази сутрин минах през смесения магазин и купих това.
Извади калъп парафинов восък от торбичката и обясни:
— Мосю Беливо каза, че всички купуват парафин, особено по това време на годината.
— Не ни върши работа — намръщи се Бовоар и седна на мястото си.
— Да, но ето това може и да е от полза — продължи Моран и измъкна от плика метална кутия с етикет, на който пишеше „Варатан“. — Продал е две такива кутии на двама различни клиенти през юли. Една на Габри и една на Марк Жилбер.
— А! Така ли? — Бовоар стана и свали капачката на маркера.
Като всеки гражданин на Монреал полицай Лакост познаваше странния и ексцентричен жилищен комплекс „Хабитат“, построен по случай голямото световно изложение „Експо 67“. Строителството е било авангардно за времето си и все още предизвикваше такива оценки. Сградите, символ на творчеството и въображението, бяха издигнати на Ил де Сьор86, на брега на река Сейнт Лорънс87. Видеше ли веднъж „Хабитат“, човек не го забравяше никога. Вместо да проектира сграда със стандартна правоъгълна или квадратна форма, архитектът бе оформил всяка стая като отделен куб. Комплексът приличаше на камара от разхвърляни детски кубчета за игра. Всеки куб бе свързан със съседните: някои оставаха отгоре, други — отдолу, трети — отстрани, а слънчевата светлина преминаваше свободно през пролуките между тях и всички стаи бяха окъпани в светлина. Гледките от всяко помещение бяха великолепни — или към обширната река, или към величествения град.