Лакост никога не бе влизала в някой от апартаментите в „Хабитат“, но това щеше да се промени всеки момент. Жак Брюле, бащата на Оливие, живееше там.
— Заповядайте — покани я, без да се усмихва, мъжът, щом отвори вратата. — Казахте, че искате да говорим за сина ми.
Мосю Брюле бе здрав и набит, с буйна тъмна коса. Изобщо не приличаше на Оливие. Зад него полицайката забеляза блестящ дървен под, камина от тъмносиви каменни плочи и огромни прозорци с изглед към реката. Апартаментът беше обзаведен скъпо и с вкус.
— Дали ще е удобно да седнем?
— Дали ще е удобно да говорите по същество?
Мъжът стоеше на вратата, запречил пътя на посетителката си. Не искаше да я допусне в дома си.
— Както ви казах и по телефона, аз съм от отдел „Убийства“. Разследваме престъпление, извършено в Трите бора.
Мосю Брюле остана равнодушен.
— Селото, в което живее синът ви. — Мъжът кимна кратко и Лакост продължи: — Открихме труп в местното бистро.
Нарочно не уточни кой е собственикът на заведението. Бащата на Оливие чакаше полицайката да се доизкаже и по никакъв начин не показа, че чутото му говори нещо, че е разтревожен или загрижен.
— Бистрото на Оливие — заяви Лакост накрая.
— И какво точно искате от мен?
Не беше необичайно да се натъкнат на разбити семейства, докато разследват убийства, но не бе очаквала да попадне на такова точно тук.
— Бих искала да науча повече за Оливие, за детството и юношеството му, за миналото му, за интересите му.
— Попаднали сте на грешния родител. Трябва да се обърнете към майка му.
— Съжалявам, но разбрах, че е починала.
— Така е.
— По телефона ми казахте че е учил в „Нотр Дам дьо Сион“. Училището има много добра репутация, но е само до шести клас. А след това?
— Мисля, че продължи в „Лойола“. Или пък в „Бребьоф“. Не си спомням.
— Pardon? С майка му разделени ли бяхте?
— Не, никога не бих се развел. — Това беше най-емоционалното му изречение. Явно много повече го разстройваше перспективата за развод, отколкото нечия смърт или дори убийство.
Лакост чакаше. И чакаше. Накрая Жак Брюле проговори:
— Често отсъствах по работа. Бях съсредоточен върху кариерата си.
Но полицай Изабел Лакост, която издирваше убийци и все пак бе наясно в кои училища учат децата ѝ, знаеше, че това не е добро обяснение, нито пък извинение.
— Някога имал ли е проблеми? Участвал ли е в сбивания? Създавал ли е неприятности?
— Оливие? Никога. Беше нормално момче. Прибирал се е с ожулени колене, но нищо по-сериозно.
Лакост се чувстваше, все едно разпитва желиран бонбон или стои пред търговец, който ѝ описва качествата на мебели за трапезария. По време на разговора мосю Брюле едва не нарече сина си „то“, сякаш беше неодушевен предмет.
— Кога за последно се чухте с него? — попита Лакост. Не че беше важно за разпита, но и стана любопитно.
— Нямам представа.
Трябваше да се досети. Младата жена се накани да си тръгва и докато се отдалечаваше, бащата на Оливие извика след нея:
— Предайте му много поздрави.
Лакост спря пред асансьора, натисна бутона за повикване и погледна едрия мъж, който стоеше на вратата и спираше всичката светлина, с която бе изпълнен апартаментът му.
— Можете да му ги предадете лично. Дори да му отидете на гости. Познавате ли се с Габри?
— Габри?
— Габриел, неговата половинка.
— Габриела? Не, не ми е казвал за нея.
Асансьорът дойде и докато влизаше в него, полицайката се зачуди дали мосю Брюле ще успее да намери Трите бора. Запита се какво ли крие този мъж.
Но пък синът му явно също пазеше много тайни.