Беше късно утро, Оливие стоеше пред вратата на бистрото си и се колебаеше дали да отключи. Да пусне хора вътре. Може би тълпата щеше да заглуши гласа, който все още звучеше в главата му. Гласа на Отшелника. И онази ужасна приказка, която свързваше Оливие с по-възрастния мъж. Дори и в смъртта тази връзка бе неразривна.
В полите на пустата планина се появил юноша. Като всички други в околността и той бил чувал историите за лошите деца, които пращали тук като жертвоприношения за умилостивяване на страховития Планински цар.
Огледал се наоколо в търсене на детски кости, разпилени в прахта, но нямало нищо. Никакъв признак на живот. Или дори на смърт.
Когато се наканил да си тръгва, дочул лека въздишка. Дотогава нищо не помръдвало, но изведнъж подухнал едва доловим ветрец. Младежът го усетил по тила си, усетил хлада върху кожата си и настръхнал. Погледнал надолу към тучната зелена долина, гъстите гори и сламените покриви, и се зачудил защо е сглупил толкова, че да се качи тук. Сам.
— Не! — сякаш му прошепнал вятърът. — Не!
Юношата се обърнал.
— Тръгвай… — чул отново.
— Не тръгвай! — носело се във въздуха като молба.
Глава петнадесета
Тримата следователи излязоха от временния щаб заедно, но пътищата им се разделиха на затревения селски площад. Бовоар остави началника си и полицай Моран, които трябваше да разговарят за пореден път с Оливие и Габри, и се насочи към имението „Хадли“.
Инспекторът се чувстваше доста самоуверен. Бяха хванали семейство Жилбер в лъжа. Вчера Доминик го бе уверила, че не са използвали „Варатан“. С голямо удоволствие бе обяснила как са решили да са „еко“. Но сега имаше доказателство, че са купили половин литър лак за дърво.
Енергичността в походката на Жан Ги обаче не беше вследствие само на това откритие. Инспекторът изгаряше от любопитство — направо нямаше търпение — да види старото имение „Хадли“ обновено.
Гамаш натисна дръжката на входната врата на бистрото и с изненада установи, че е отключено. По-рано сутринта, докато Габри му сервираше закуската от pain doré88 с пресни ягоди и банани, кленов сироп и бекон, стопанинът на пансиона бе признал, че не знае кога Оливие ще отвори бистрото.
— Може би никога — въздъхна. — Какво ще стане с нас тогава? Ще се наложи да приемам само гости, които си плащат.
— Добре, че държиш пансион — подхвърли Гамаш.
— Звучи като преимущество, нали? Лошото е, че страдам от безкраен мързел.
И все пак, когато Гамаш и полицай Моран прекрачиха бистрото след съвещанието, Габри вече беше на бара и лъскаше плота. От кухнята се носеше аромат на изтънчена храна.
— Оливие! — извика готвачът, отдалечи се от бара и добави с чуруликащ гласец: — Ето ги и първите ни гости след убийството!
— Ох, за бога, Габри! — дочу се от кухнята и на пода издрънча тенджера. След няколко секунди собственикът на бистрото изхвърча през летящата двойна врата: — А, вие ли сте…
— Само ние, за съжаление. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Имате ли минута?
Оливие ги погледна така, сякаш всеки момент щеше да каже „не“, но си промени мнението и посочи креслата до камината. В нея отново гореше огън. А ръжените бяха върнати по местата им.
Гамаш насочи поглед към полицай Моран и младежът му отвърна с ококорени от изненада очи. Нали главният инспектор не очакваше той да проведе разпита? Но времето си течеше и никой не казваше нищо. Пол Моран се разрови в паметта си за инструкции. „Не бъди твърде строг. — Това едва ли щеше да е проблем. — Накарай заподозрения да се отпусне.“ Габри му се усмихваше, докато бършеше ръце в престилката си и чакаше. „Дотук добре — помисли си младежът. — Явно номерът с полицая идиот действа. Де да беше само номер…“
Усмихна се на двамата мъже и продължи да рови трескаво в ума си. Досега беше разпитвал само шофьори, карали с превишена скорост по автомагистрала 10. Едва ли бе необходимо да проверява шофьорската книжка на Габри.
— Във връзка с убийството ли? — попита услужливо готвачът.
— Да, точно така — успя да каже Моран, щом събра кураж. — Макар че не е точно във връзка със самото убийство, а с малка неяснота, която възникна покрай него.
— Моля — изрече Оливие и посочи един стол, — седнете.
— Не е особено важно — допълни младежът, докато всички сядаха. — Просто нещо за уточняване. Питахме се защо сте купили „Варатан“ от мосю Беливо през юли.
— Купили ли сме? — намръщи се Оливие и погледна към Габри.