— Мога ли да ви помогна с нещо?
Жан Ги се представи и погледна конския тор в количката.
— Май са ви намерили още работа, а? — отбеляза инспекторът и закрачи редом до Пара.
— Харесвам конете. Радвам се, че се завърнаха. Старата госпожа Хадли също имаше коне. Но сетне разтуриха обора, а пътеките в околността обраснаха.
— Чух, че новите собственици са ви поръчали да ги разчистите.
Пара изръмжа:
— Много работа. Но синът ми помага, когато може, а и на мен мк харесва. В гората е спокойно.
— Ако не броим странниците, които бродят наоколо — добави Бовоар и се вгледа в предпазливото изражение на мъжа.
— Какво искате да кажете?
— Ами, споделили сте пред полицай Лакост, че сте забелязали непознат човек да се крие в гората. Но не убития старец. Според вас кой е бил тогава?
— Може да съм се объркал.
— Е, защо говорите така? Не вярвате, че наистина сте се заблудили, нали?
Този път Бовоар се вгледа наистина внимателно в мъжа. Беше потен и мръсен, омазан с тор. Имаше набито и мускулесто тяло. Но тези неща не го правеха глупав. Всъщност Жан Ги бе убеден, че човекът е много умен. Тогава защо го бе излъгал току-що?
— Писна ми хората да ме гледат, все едно съм им казал, че са ме отвлекли извънземни. Онзи се появи само за миг и веднага изчезна. Търсих го, но напразно. Не съм го виждал оттогава.
— Може би си е отишъл.
— Може би.
Продължиха да вървят мълчаливо. Във въздуха се носеха острите миризми на прясно окосено сено и тор.
— Чух, че новите собственици на имението много държат всичко да е екологично чисто. — Бовоар нарочно изрече думите с укорителен тон, все едно претенциите на семейство Жилбер са пълни глупости. Ултрамодерни измишльотини на градски чеда. — Сигурно не ви позволяват да използвате пестициди и синтетични торове.
— Самият аз отказвам да ги използвам. Така им казах. Трябваше да ги науча как да компостират и дори да рециклират отпадъците си. Май не бяха чували за рециклиране. И си носеха покупките в найлонови торбички, представяте ли си?
Бовоар, който също пазаруваше с торбички за еднократна употреба, поклати глава. Пара изсипа конския тор върху една димяща купчина, обърна се към Жан Ги и се изкиска.
— Какво? — попита инспекторът.
— Сега са от еко по-еко. В което няма нищо лошо, разбира се. Де да можеше всички да са като тях.
— Значи ли това, че в ремонта не са използвали никакви токсични вещества, като „Варатан“, например?
Набитият мъж отново се разсмя:
— Искаха, но аз ги разубедих. Казах им за тунговото масло.
Бовоар усети, че надеждите му се изпаряват. Остави Рор Пара край компостера, върна се до къщата и натисна звънеца. Трябваше направо да зададе въпроса. Отвори му мадам Жилбер, майката на Марк.
— Бих искал да поговоря още малко със сина ви, ако нямате нищо против.
— Разбира се, инспекторе. Ще влезете ли?
Дамата беше любезна и приятна. За разлика от сина си. Изпод неговото приятелско и ведро държание от време на време надничаше снизходителност и надутост. Увереност, че той е богат, а останалите не са, което по някакъв начин ги поставяше под нивото му.
— Ще изчакам тук. За нещо дребно е.
След като жената изчезна в къщата, Бовоар остана пред входа да се любува на прясната бяла боя, на полираните мебели, на букета във вестибюла отсреща. Усещане за ред, покой и гостоприемство. В имението „Хадли“. Не можеше да повярва. Въпреки че Марк Жилбер не страдаше от липса на недостатъци, това постижение трябваше да му се признае. През прозореца на антрето нахлуваше дневна светлина, а дървеният под блестеше.
Блестеше.
Глава шестнадесета
Когато мадам Жилбер се върна с Марк, инспектор Бовоар вече бе вдигнал килимчето и разглеждаше внимателно пода на малкото антре.
— Какво има? — попита възрастната жена.
Както бе коленичил, инспекторът вдигна очи и с жест нареди Карол и сина ѝ да останат на място. После отново се приведе.
Подът бе лакиран с „Варатан“. Беше гладък и твърд, а покритието изглеждаше прозрачно и лъскаво. С изключение на едно малко петно. Жан Ги се изправи и отупа панталоните си.
— Имате ли безжичен телефон?
— Ще го донеса — каза Марк веднага.
— По-добре да отиде майка ви, ако не възразява. — Бовоар погледна Карол Жилбер, тя кимна и излезе.
— Какво има? — Мъжът се наведе и се взря в пода.
— Знаете много добре какво, мосю Жилбер. Вчера вашата съпруга заяви, че не сте използвали „Варатан“, че се стараете да щадите околната среда. Но това не е вярно.