Точно тогава телефонът иззвъня. Гамаш не му обърна внимание.
— Мисля, че е онзи в кабинета ти — предположи Ани. Виждаше телефонния апарат върху старото дървено бюро, до компютъра и тефтерчето на баща си. Стаята бе отрупана с книги и изпълнена с аромат на сандалово дърво и розова вода.
В кабинета имаше три стола. С брат ѝ Даниел обичаха да сядат на двата дървени, които се въртяха, и всеки да върти другия, докато почти му прилошее. Баща им се разполагаше в стабилното кресло. Четеше. Понякога просто гледаше в нищото.
— И аз така мисля.
Телефонът отново иззвъня. Добре познаваха този звън, някак по-различен от на другите телефони. Звън, който предизвестяваше смърт.
Ани изглеждаше притеснена.
— Ще почака — промълви Гамаш. — Какво искаше да ми кажеш?
— Да вдигна ли? — надникна през вратата Жан Ги. Усмихна се на Ани, но бързо отмести поглед към главния инспектор.
— Ако обичаш. Ще дойда след малко.
Арман се обърна към дъщеря си, но Дейвид тъкмо бе влязъл в стаята и младата жена отново бе сложила маската си за пред хората. Не беше много по-различна от онази Ани, с която оставаше насаме Гамаш. Може би малко по-твърда и неуязвима. Когато Дейвид седна до нея и я хвана за ръка, баща ѝ се зачуди за миг защо ѝ е нужно да си слага маска, когато е със съпруга си.
— Станало е убийство, сър — прошепна инспектор Бовоар. Стоеше на вратата на стаята.
— Oui — кимна Гамаш, без да сваля очи от дъщеря си.
— Върви, татко — махна с ръка Ани. Не за да го отпъди, а за да го увери, че няма нужда да остава с нея.
— Ще отида по-късно. Искаш ли да се поразходим?
— Навън вали като из ведро — каза през смях Дейвид.
Гамаш искрено обичаше зет си, но понякога се учудваше колко недосетлив може да бъде. Ани също се разсмя:
— Наистина, татко. Дори Хенри не би излязъл навън в това време.
Кучето подскочи и изтърча да вземе топката си. Комбинацията от съдбоносните думи „Хенри“ и „навън“ бе отключила неудържима сила.
— Е — въздъхна Гамаш, когато немската овчарка влетя обратно в стаята, — трябва да отивам на работа.
Изгледа Ани и Дейвид многозначително, после кимна към Хенри. Този път дори зет му не можеше да се обърка.
— Господи — прошепна младият мъж, надигна се от удобния диван и с жена му отидоха да намерят каишката на Хенри.
Когато главен инспектор Арман Гамаш и инспектор Бовоар пристигнаха в Трите бора, местната полиция бе отцепила бистрото, а хората от селото се суетяха наоколо с чадъри и се взираха в старата тухлена сграда. Мястото, където всички бяха хапвали, пийвали и празнували, сега бе местопрестъпление.
Докато Бовоар спускаше колата по лекия склон към селото, Гамаш го помоли да отбие.
— Какво има? — попита по-младият мъж.
— Просто искам да погледам.
Останаха на топло в колата и наблюдаваха селото през дъгата, която описваха ленивите чистачки върху предното стъкло. Пред тях се простираше селският площад с езерцето и пейката, лехите с рози и хортензии, късноцъфтящите флоксове и ружи. От другата страна на това уютно пространство — като опора за него и за цялото село — се извисяваха трите грамадни бора.
Гамаш отклони поглед към постройките, които обвиваха в прегръдка селския площад. Имаше обрулени от времето къщи с бели дъсчени стени, просторни веранди и плетени столове от ракита. Имаше каменни къщурки, построени преди векове от първите заселници. Те разчистили земята и с извадените от нея камъни издигнали домовете си. Но повечето сгради около селския площад бяха от тухли с розов оттенък, строени от имперските лоялисти, които избягали по време на американската революция. Трите бора бе само на няколко километра от границата с щата Върмонт, но колкото и сърдечни да бяха отношенията със САЩ в момента, едно време не е било така. Създателите на селото отчаяно са търсели убежище, където да се скрият от война, която не приемали за своя.
Главният инспектор проследи с очи улица „Мулен“ и почти в края ѝ, встрани от пътя, който водеше извън селото, зърна малката бяла англиканска църква „Свети Тома“, кацнала на склона.
Гамаш отново се съсредоточи върху групичката хора, които се бяха скупчили под чадърите си, обсъждаха, сочеха и зяпаха. Бистрото на Оливие бе точно в средата на дъгата, по която бяха наредени няколко магазина. Всеки бе залепен плътно до съседния. Смесеният магазин на мосю Беливо, до него — хлебарницата на Сара, после бистрото на Оливие и най-накрая книжарницата на Мирна за нови и стари книги.