— Да тръгваме — кимна Гамаш.
Бовоар само чакаше сигнала му. Колата потегли бавно напред — към сгушените един до друг заподозрени, към убиеца.
Но Жан Ги отдавна, още при присъединяването си към прочутия отдел „Убийства“ на Sûreté du Québec, бе научил от главния инспектор, че за да заловят престъпника, не е нужно да се движат напред. Трябваше да се върнат назад, в миналото. Там бяха корените на злодеянието, там започваше всичко за убиеца. Някаква случка, вероятно отдавна забравена от всички останали, се бе загнездила в него и бе започнала да загноява.
„Това, което убива, не се вижда с просто око — предупредил го бе Гамаш. — Именно затова е толкова опасно. То не е пистолет, нож или юмрук. Не можеш да го предугадиш или да се защитиш от него. То е чувство — загнило и отровно, което чака удобен момент, за да нанесе фаталния удар.“
Колата бавно се движеше към бистрото и към трупа в него.
— Merci — кимна Гамаш минута по-късно, когато местен полицай от Sûreté му отвори вратата на селското заведение. Младежът се канеше да се изпречи пред непознатия, но се поколеба.
Бовоар обожаваше този момент — реакцията на местните полицаи, когато осъзнаят, че едрият, петдесет и няколко годишен мъж пред тях е нещо повече от любопитен гражданин. Младите служители на реда оприличаваха Гамаш на бащите си. Имаше нещо достолепно в осанката му. Винаги бе облечен с костюм или носеше сако, вратовръзка и сиви панталони от фина вълна, с каквито беше и сега.
Забелязваха мустаците му — посивели и грижливо оформени. Тъмната му, леко вълниста коса също бе прошарена покрай слепоочията. В дъждовни дни като този главният инспектор носеше каскет, който сваляше, когато влезе някъде, и тогава младите полицаи виждаха оплешивяващото му теме. И сякаш всичко това не бе достатъчно, забелязваха очите му. Всеки ги забелязваше. Бяха кафяви, дълбоки, мъдри и интелигентни, но в тях имаше още нещо. Нещо, което отличаваше небезизвестния началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec от останалите старши офицери.
Доброта.
Бовоар знаеше, че това е и най-силното, и най-слабото място на шефа му.
Гамаш се усмихна на стъписания полицай, който се бе озовал лице в лице с най-уважавания инспектор в цял Квебек. Подаде ръка, а младият служител продължи да го зяпа още няколко секунди и накрая също протегна своята.
— Patron22 — промълви младежът.
— Ох, надявах се, че сте вие! — Габри забързано пресече салона и мина покрай хората от Sûreté, които се бяха надвесили над жертвата. — Попитахме в квебекската полиция дали може да изпратят вас, но явно не считат за редно заподозрените да си поръчват конкретен разследващ екип.
Едрият мъж прегърна главния инспектор, сетне се обърна към останалите полицаи и обяви:
— Ето, видяхте ли, че наистина го познавам? — Наведе се към Гамаш и прошепна: — Мисля, че е най-добре да не се целуваме.
— Мъдро.
Габри изглеждаше уморен и напрегнат, но спокоен. Косата му бе разрошена, което не беше необичайно за хотелиера. Зад него стоеше Оливие — някак по-тих, почти в сянка. И той беше рошав. Виж, това беше необичайно. И по неговото лице се четеше изтощение, а очите му бяха обрамчени от тъмни кръгове.
— Началник, съдебният лекар ще дойде всеки момент. — Полицай Изабел Лакост се зададе от другия край на помещението и поздрави Гамаш. Носеше семпла пола и лек пуловер, но на нея дори обикновените дрехи изглеждаха стилни. И тя като повечето квебекчанки бе дребна на ръст и самоуверена. — Доколкото разбрах, е доктор Харис.
Всички обърнаха поглед към прозорците и забелязаха как тълпата се разделя, за да пропусне жена с медицинска чанта на рамо. За разлика от полицай Лакост доктор Харис изглеждаше леко старомодно със своята непретенциозна пола и пуловер. Но явно ѝ беше удобно. А в ужасен ден като този удобното беше много привлекателно.
— Добре — кимна главният инспектор и се обърна отново към Лакост. — Какво знаем?
Жената отведе Гамаш и Бовоар при трупа. Коленичиха край него — ритуал, който бяха изпълнявали стотици пъти. Беше изненадващо задушевен. Не докосваха тялото, но се наведоха много близо, по-близо, отколкото биха застанали до който и да е друг, освен до любимите си хора.
— Изненадали са жертвата в гръб и са я ударили по главата с тъп предмет. Нещо твърдо, гладко и тясно — заяви Лакост.
— Ръжен за камина? — предположи Бовоар и хвърли поглед към огньовете, които Оливие бе напалил. Гамаш отмести очи в същата посока. Утрото бе влажно, но не особено студено. Нямаше нужда от огън. Камините навярно горяха по-скоро за уют, отколкото за топлина.