— Чичо Елиът, какво се е случило? — Това бяха единствените думи, които се изплъзнаха от скованите й устни.
Той се извърна. Вцепени се от изненада, като я зърна само по нощница, с газена лампа в ръка. След миг обаче отново стисна глава с две ръце и промърмори нещо нечленоразделно, което тя не разбра и повтори въпроса си.
Мъжът неохотно надигна глава и изръмжа:
— Върви си, Келси! Не бива да ме виждаш такъв.
— Няма нищо, чичо — утешително подхвана младото момиче. — Искаш ли да повикам леля Елизабет?
— Не! — извика той, но видя, че я стресна, и добави по-тихо: — Тя не одобрява пиенето и… и не знае.
— Не знае, че пиеш?
Той не отговори веднага, но Келси разбра какво искаше да каже. Всички в къщата знаеха, че той бе готов на всичко, само и само да спести тревогите на съпругата си, повечето от които се дължаха именно на неразумните му постъпки.
Елиът бе едър мъж с грубовати черти и с приближаването на петдесетте косата му се бе прошарила. Никога не бе блестял с красота — дори и на младини — ала Елизабет, по-хубавата от двете сестри, и все още привлекателна за своите четиридесет и две години, се бе омъжила за него. Келси твърдо вярваше, че леля й и сега го обича така пламенно, както през първите месеци на техния двадесет и четири годишен брак.
Двамата нямаха деца и може би именно поради това тя толкова много обичаше племенниците си. Веднъж майка й бе казала пред баща й, че сестра й и съпругът й доста усилено са се опитвали да имат деца, но явно не им било писано.
Тези думи естествено не бяха предназначени за ушите на малкото момиче, но майка му не подозираше, че подслушва зад вратата. През следващите години Келси подочу още подробности за брака на леля си майка й все не можеше да си обясни какво бе харесала сестра й в „…този недодялан Елиът, в този скучен домошар, без пукнат грош в джоба си. Като си помисля само какви кандидати имаше! Един от друг по-богати и по-красиви!“ Ала сестра й бе избрала Елиът. Може би бе орисана от съдбата вечно да няма късмет. А може би не беше точно така… Майката на Келси обичаше да повтаря, че никой не може да разбере какво властва над женското сърце, че любовта никога не се вслушва в гласа на разума.
— Тя още не знае, че сме разорени.
Келси примигна. Стори й се, че измина цяла вечност, откакто бе задала въпроса си. Най-малко бе очаквала този отговор и в първия миг не повярва на ушите си. Не е възможно зрял мъж като чичо й да изгуби състоянието си само заради склонността си към чашката, и то в епоха, когато доста джентълмени и немалко дами пиеха доста невъздържано. Реши да се опита да подобри настроението му и шеговито попита:
— Да не би да си се забъркал в някакъв скандал?
— Скандал ли? — повтори той и сетне смутено поклати глава. — О, да, със сигурност ще има скандал. И Елизабет никога няма да ми прости, когато разбере, че благодарение на мен ще изгуби дома си.
Девойката смаяно го зяпна.
— Да не би да си изгубил къщата на карти?
— Нима ме мислиш за толкова глупав? Или си въобразяваш, че ще свърша като баща ти? А може би така би било по-добре. Поне бих имал някакъв шанс да се спася, а сега и от това съм лишен.
Тя се стъписа не толкова от споменаването на някогашните прегрешения на баща й, колкото от спомена за трагичните последици от тях. По страните й плъзна издайническа червенина, но бързо се окопити.
— Не те разбирам, чичо Елиът? Кой може да ти отнеме къщата и защо?
Главата му отново клюмна. Искаше му се да потъне в земята от срам. Думите едва излизаха от устата му и Келси се приближи до него, за да чуе изповедта му, макар че й се гадеше от силния мирис на уиски. Когато той свърши, тя застина ужасена.
Истината се оказа много страшна. Стори й се, че трагедията, която бе съсипала дома й и бе погубила родителите й, сега се повтаря отново. Чичо Елиът бе слаб човек, нямаше сили да приеме нещастието и да се опита да се измъкне от него.
Когато преди осем месеца двете със сестра си се преместиха да живеят при леля си Елизабет, бе толкова покрусена от смъртта на родителите си, че не бе забелязала нищо нередно в новия си дом. Дори не се бе запитала защо чичо й се застоява толкова често вкъщи.
Предполагаше, че причината не е толкова важна, че да я съобщават на двете сирачета. Келси не бе допускала, че той е загубил работата си след двадесет и две години безупречно служене. Нито пък бе подозирала, че отчаяно си търси нова, но без никакъв успех. Животът в къщата си течеше както винаги и поне привидно нищо не се бе променило. Дори бяха приели под покрива осиротелите си племенници, когато сами едва са смогвали да се изхранват.
Момичето се запита дали леля й подозира за трагедията, която ги бе връхлетяла. Дали знаеше, че съпругът й осигурява препитанието на семейството само благодарение на заеми. Всъщност по онова време немалко разорени членове на доброто общество свързваха двата края благодарение на безчет заеми, но не по-малко бяха и нередовните длъжници, които попадаха зад решетките. Явно Елиът бе потропал на вратата на всеки от приятелите си, за да задържи кредиторите толкова дълго по-далеч от прага на къщата си. Ала бе настъпил денят, когато вече нямаше към кого да се обърне.