— Разбира се, милейди — сговорчиво отвърна жената, доволна, че няма да й се налага да дава провизии от запасите на имението. — Тръгнете направо по този път.
Келси припряно пое но пътя. Не знаеше какво да прави. Ако не бе излъгала, че е наела вилата, може би щяха да й помогнат. Но тя се бе опитала да запази връзката си с Дерек в тайна, както сам той бе пожелал. А тази свидлива и намръщена икономка не й бе предложила дори чаша чай и няколко бисквити!
Върна се във вилата още по-отчаяна и още по-гладна. Никой, разбира се, нямаше да й даде пари на заем. Кой банкер ще рискува парите си, след като единствената й гаранция бе, че е най-новата любовница на младия лорд Малори? Само щяха да й се изсмеят в очите.
Обаче имаше някои вещи, които можеше да продаде и да си купи малко храна. Например джобния си часовник — елегантна малка вещ, украсен с два диаманта, подарък от родителите й за четиринадесетия и рожден ден. И онази ужасна червена рокля. Не й се искаше да се раздели с часовника, но нямаше избор.
Сложи роклята в кошницата на госпожа Хърсъл и се приготви за дългата разходка към града. Огледа кухнята, преди да тръгне. Във вилата може и да нямаше храна и други удобства, но имаше достатъчно прясна вода, цяла камара дърва, а благодарение на госпожа Хърсъл разполагаше с чиния и нож.
Когато следобед Келси влезе в Бриджуотър, настроението й малко се бе повишило. Но това не продължи дълго. Единственият бижутер в града не прояви интерес към часовника.
Почти бе мръкнало, когато най-после загуби надеждата да продаде часовника и реши да опита с червената рокля.
Госпожа Лафльор, шивачката, вече затваряше магазина са, когато Келси отвори вратата и влезе. Тя обясни, че би искала да продаде една рокля, но жената я погледна сякаш я бе обидила.
— В моя магазин? — възкликна тя и ужасено погледна роклята, която Келси измъкна от кошницата. — Нямам клиентки, които се интересуват от подобни дрехи, госпожице, нито пък някога ще имам.
— Съжалявам — едва чуто промълви Келси. — Може би познавате някой друг, който би се заинтересувал?
— Едва ли — изсумтя госпожа Лафльор. — Бих могла да ви платя няколко пенита, за да свалите една дантела, без, разбира се, да я повредите. Нямам време сама да се занимавам с това. Момичето, което ми помагаше, ме напусна, а лейди Елен поръча нов гардероб за дъщеря си. Дрехите трябва да бъдат доставени следващата седмица. Тя е най-добрата ми клиентка, но се страхувам, че ще я загубя, ако не бъда готова навреме.
Келси нетърпеливо изслуша оплакванията на жената. Сякаш тя си нямаше достатъчно! Ала думите на шивачката й подсказаха една идея.
— Купете роклята от мен за пет лири, а в замяна аз ще ви помогна да завършите дрехите на лейди Елен.
— Пет лири! Давам ви една лира за дантелата и освен това ще довършите още три рокли.
— Една лира за дантелата и още десет лири, за да завърша роклите — възрази Келси.
— Десет лири за две рокли? — възмутено извика жената, а от устата й се разхвърчаха слюнки. Лицето й се зачерви от възмущение и Келси помисли, че всеки миг ще се пръсне. — Та аз не плащам толкова за цял месец работа!
Девойката поглади ръкава на жакета си.
— Знам много добре колко струват качествените дрехи, госпожо Лафльор. Ако сте плащали по-малко на помощничката си за цял месец работа, значи, че сте я ограбвали.
За нещастие в този миг празният стомах на Келси се разбунтува н шивачката разбра, че непознатото момиче е затруднение, а това означаваше, че няма да се пазари по вече.
— Добре тогава, десет лири за три рокли — направи последно усилие Келси.
Когато най-после излезе от магазина, вече се бе стъмнило. Но в ръката си стискаше една лира, а й бяха обещали още четири, ако завърши петте рокли, прилежно сгънати в кошницата на госпожа Хърсъл. В крайна сметка дъщерята на лейди Елен бе само на десет години и едва ли щеше да бъде толкова взискателна.
За съжаление всички магазини за храна бяха затворени и трябваше да вечеря в странноприемницата, което й струваше три пъти по-скъпо, отколкото, ако си бе купила продукти. Все пак й останаха няколко монети и на другия ден щеше да си купи храна на по-нормални цени. Трябваше да си набави и няколко свещи, защото щеше да й се наложи да работи и през нощта. Както и тенджера, сапун и…
По странна ирония на съдбата тя се бе оказала в положението, което искаше да избегне, като се съгласи да се продаде. Единствената разлика беше, че поне семейството й не е принудено да работи и да гладува.
Най-сетне се добра до вилата. Огънят бе изгаснал и вътре бе студено, но стомахът й бе пълен, а освен това си бе намерила работа.