Келси тръсна глава. Ще оцелее, поне достатъчно дълго, за да убие със собствените си ръце лорд Дерек Малори, когато благоволи да се завърне.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Дерек не се бе връщал в Харвестън от няколко месеца. Както повечето млади мъже на неговата възраст предпочиташе вълнението, изтънчените забавления и удоволствия, които предлагаше Лондон, пред тишината и скуката на провинциалния живот. Ала младият лорд обичаше и Харвестън. Двете имения, които баща му бе оставил да управлява, не бяха негов истински дом. Той бе израснал в Харвестън.
Представяше си, че чичовците му Едуард, Джеймс и Антъни се чувстват по същия начин, тъй като и те бяха израснали в Харвестън. Братовчедка му Реджина, която бе дошла да живее в имението след смъртта на родителите си, също бе отраснала в Харвестън. Всъщност Реджи, която бе само с четири години по-малка от Дерек, се бе превърнала в негова сестра и постоянна другарка в детските игри.
Той пристигна в полунощ. Предпочете да язди, отколкото да се придвижва с карета. Дяволски бе изкушен да събуди баща си и да разбере защо го бе извикал толкова спешно.
— Дали би отишъл да събудиш баща ми? — попита той слугата, който му отвори вратата. Смаяното лице на мъжа го накара да се откаже от тази идея и да почака до сутринта.
Може би баща му го бе извикал, за да му се кара за нещо, а ако го събудеше посред нощ, скандалът щеше да е още по-голям. Но не можеше да си спомни нещо, което бе извършил напоследък и което би накарало Джейсън да побеснее. Не можеше да се сети за никаква причина, която би накарала баща му да го извика така спешно.
Разбира се, Джейсън Малори не се нуждаеше от причина, за да повика сина си у дома. Той беше най-възрастният Малори и глава на семейството. Беше му станало навик да привиква от време на време отделните по-млади членове, за да обсъдят някой въпрос, да побъбрят или пък да скастри някого. Това, че Дерек бе оставил една красива млада жена да го очаква във вилата, едва ли бе достатъчен повод да не се подчини на баща си. Щом Джейсън Малори настояваше да види някого, той трябваше незабавно да се подчини.
Така че младият мъж почака до сутринта. Един час след зазоряване слезе на долния етаж да потърси баща си. Изглежда, Моли винаги знаеше кога ще дойде и с радост го посрещаше.
Моли Флетчър бе изключително красива жена на средна възраст с пепеляворуса коса и огромни кафяви очи. Започнала работа в този дом като обикновена прислужница в кухнята, тя постепенно бе израсла в йерархията на слугите и през последните двадесет години бе икономка на Харвестън. През годините бе работила упорито върху себе си — силният й диалект, който Дерек помнеше от детските си години, бе изчезнал, а маниерите й бяха придобили изискаността на благородна дама.
Както всички жени в къщата тя се отнасяше майчински към Дерек и Реджина, грижеше се за тях, изслушваше оплакванията им, раздаваше съвети.
Това, разбира се, бе естествено, след като двете деца нямаха майка, която да ги глези, но и да им се кара, когато е необходимо. Именно поради тази причина Джейсън се бе оженил за Франсис — за да осигури майка на двете малки деца.
За съжаление не бе получил това, което бе желал. Лейди Франсис се оказа болнава жена, която почти през цялото време живееше в Бат. Според Дерек тя бе хубава жена, може би малко нервна, но никой от семейството не я познаваше добре.
Често се питаше дали и баща му я познава добре и дали изобщо се интересува от нея. Докато Джейсън бе едър, здрав и шумен, съпругата му бе слаба, бледа и сякаш вечно изплашена от нещо или някого. Дерек не си спомняше някога да си бяха разменили нежни думи или ласка, но в края на краищата това не бе негова работа. Изпитваше леко съжаление към баща си, защото сделката, която бе сключил с Франсис, явно не бе успешна.
Тъкмо посягаше да отвори вратата на кабинета на баща си, когато зад гърба му се разнесе познат глас:
— Добре дошъл у дома, Дерек.
Стресна се, но бързо се съвзе, извърна се и дари Моли с топла усмивка.
— Добро утро. Моли, скъпа. Предполагам, че знаеш къде е отишъл баща ми толкова рано?
— Разбира се.
Тя винаги знаеше къде се намира всеки член от домакинството. Младият мъж се питаше как се оправя в такава голяма къща, сред многобройната прислуга. Вероятно тя знаеше къде би трябвало да се намира всеки обитател на къщата и познавайки строгостта й, никой не се осмеляваше да излезе, без да й се обади.
— Отиде в оранжерията — продължи Моли. — Занимава се със зимните си рози и го е яд, защото те не искат да се съобразят с неговия график и още не са цъфнали. Поне така ми каза градинарят — заключи с усмивка.