Подчертаният сарказъм в гласа й го смая, но последните думи за работата се забиха като стрели в мозъка му. Имайки предвид професията й, бе съвсем ясно каква работа си бе намерила — най-лесната и най-удобна за нея: да продава тялото си.
— И каква работа си намери в Бриджуотър? — остро попита.
Значи само това го интересуваше!
— Не е това, което си мислиш! — изсъска Келси. — Но и да беше така, можеш ли да ме обвиниш? Нима предпочиташе да умра от глад?
— Проклет да съм, ако знам за какво говориш. Как можеш да умреш от глад, когато ти изпратих храна и продукти за няколко седмици? Освен това оставих кочияша си на твое разположение, така че е нямало нужда да ходиш пеша, освен ако сама не си го пожелала.
Тя удивено се втренчи в него. Или го бяха заблудили или той… лъжеше. Откъде да знае, че този мъж не е изпечен измамник? Да, той беше красив. Изглеждаше любезен. Обаче това можеше да бъде само маска, която прикрива истинския му характер. Може би обичаше да се наслаждава на страха и отчаянието на другите? И ако това беше така, то тя се намираше в ужасно положение: бе обвързана с един жесток мъж и трябваше да изтърпи всичките му перверзни мъчения, защото бе сключила сделка и не можеше да си тръгне, преди той да сложи край на връзката им.
Мисълта, че зад такова красиво лице се крие толкова жестока душа, я вбеси. Келси скочи и започна да хвърля по него всичко, което й попадне под ръка.
— Никаква храна не бе доставена! — изкрещя тя. — Видях твоя кочияш едва днес! И ако си въобразяваш, че ще ме заблудиш с явните си лъжи…
Не довърши, защото Дерек скочи и като ловко избягна една стъклена вазичка, хвана я за ръцете, бутна я на кушетката и в следващия миг се намери отгоре й.
Девойката пое дълбоко дъх и изпищя:
— Махни се от мен, недодялан глупако!
— Скъпо мое момиче, няма нищо недодялано в моето положение. Тъкмо обратното, уверявам те.
— Пусни ме веднага!
— За да изпаднеш отново в ярост? Не, не, яростта и буйстването няма да бъдат част от нашата връзка. Мога да се закълна, че вече съм ти го споменавал.
— Та ти почти ме смачка. Как ще наречеш това?
— Проява на предпазливост. — Младият мъж замълча и се втренчи в нея. Очите му станаха тъмнозелени. — Всъщност бих го нарекъл приятно изживяване.
Очите й се присвиха.
— Ако възнамеряваш да ме целунеш, не бих те посъветвала — предупреди го.
— Така ли?
— Така.
— Ами добре — въздъхна Дерек, но в следващия миг устните му се изкривиха в лека усмивка. — Жалко, че не винаги приемам съвети.
В положението, в което се намираше, не можеше да му попречи да я целуне, особено след като хвана брадичката й, за да не й дава възможност да извърти главата си. Ала устните съвсем леко погалиха нейните и в следващия миг рязко се отдръпна от нея, сякаш се бе опарил.
— Мили Боже, та ти си болна! Дяволите да ме вземат, ако не изгаряш от треска! Ходила ли си на лекар?
— А с какво щях да му платя? — уморено отвърна. — От шиенето спечелих само толкова, колкото да си купя храна.
Лицето му се изкриви от гняв и той скочи на крака.
— Я ми обясни по-подробно. Да не би да са те ограбили? Нима вилата и всичко останало са изгорели? Защо не си имала храна, когато изпратих достатъчно количество?
— Така казваш, но тъй като нищо не е пристигнало, бих казала, че не си изпратил.
Дерек замръзна.
— Не ме обвинявай в лъжа, Келси. Не знам какво е станало с провизиите, които наредих да бъдат доставени във вилата, но ще разбера. Кълна се, че се погрижих за всичко. Освен това оставих карета и кочияш на твое разположение.
Гласът му звучеше съвсем искрено и толкова й се искаше да му повярва. Ала всичко можеше да е преструвка с някаква задна цел.
— Може и да си оставил кочияш на мое разположение — бавно рече и седна, но аз не съм виждала и следа от него, докато не се появи тази сутрин.
— Бях му наредил всеки ден да идва и да проверява дали имаш нужда от нещо. Да не би да искаш да кажеш, че не го е нравил?
— А откъде да знам дали го е правил, след като почти не бях във вилата? Или не си ме чул, като ти казах, че трябваше всеки ден да ходя пеша до града, за да си купувам храна?
В този миг младият мъж проумя какво бе изтърпяла тя — бе оставена съвсем сама в продължение на пет дълги, тягостни и самотни дни.
— О, Господи, нищо чудно, че се нахвърли така върху мен. Келси, съжалявам. Повярвай ми, скъпа, ако знаех, че не си удобно настанена във вилата, веднага щях да се върна.
Той изглеждаше толкова ужасен, че младото момиче му повярва. Може би нямаше да бъде толкова зле, ако не беше зима, и ако тя не бе настинала. Гневът й се стопи, но почувства как треската отново започна да я изгаря. Облегна се уморено на кушетката и притвори очи.