— Господи! — промълви Дерек и се отпусна на стола.
— Предполагам, че преди малко говореше за същия Лони, нали?
— Да.
— Интересно, макар да се съмнявам, че има някаква връзка между убийството и търга. Цялата тази кръв, в която е било намерено тялото, ми напомни за това, което ми каза за страстта на Ашфорд към кръвта.
— Той е един презрян страхливец — презрително махна с ръка Дерек. — Той няма да има смелостта да убие човек.
Баща му сви рамене.
— От това, което ми каза, и от слуховете, които се носят за него, останах с впечатлението, че този мъж не е наред с главата. Никой не знае обаче на какво са способни подобни хора. Но съм склонен да се съглася с теб. Щом изпитва удоволствие да изтезава жени, значи наистина е страхливец. А и защо ще убива този сводник, когато очевидно само мъченията на жените му доставят удоволствие? Навярно е обикновено съвпадение.
На Дерек му се искаше да се съгласи с баща си, но в душата му остана съмнение и той отново се разтревожи за Келси. Затова след като се сбогува с Джейсън, отново се върна в къщата на чичо си Джеймс, за да му съобщи новината за Лони.
Съвсем забрави да попита баща си за любовницата, с която бе живял през всичките тези години. А когато се върна у дома, завари бележка от Джейсън, с която го информираше, че се връща за Коледа в Харвестън.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Въпреки уверенията на Дерек, че няма защо да се страхува от лорд Ашфорд, тъй като бил наблюдаван от доверени хора на чичо му Джеймс, близо седмица Келси не посмя да излезе от къщи. Изпрати лакея си при модистката, за да отмени две последни проби за щастие предния ден бе наела лакей и останалите слуги, необходими й за малкото й домакинство.
Не отиде дори до магазина, където си бе харесала няколко десена — възнамеряваше да ушие няколко неща на Дерек за Коледа: вратовръзка с монограм и носни кърпи, както и дузина копринени ризи, половината от които вече бе завършила.
Макар и странно, на следващата сутрин, след като бе прекарала нощта с Дерек, се чувстваше по-неспокойна и сърцето й се свиваше от страх. Забеляза, че той не на шега е разтревожен, въпреки че се стараеше да прикрие безпокойството си.
Но стоенето й вкъщи имаше и едно преимущество — най-сетне се реши да напише писмо на леля си Елизабет. В него тя обясняваше, че на приятелката й било предписано ново лекарство, което давало надежда за излекуване, и затова двете са отпътували за Лондон, за да бъдат по-близо до лекаря.
Лъжите, които бе принудена да пише, я измъчваха, но още повече я тормозеше въпросът какъв обратен адрес да напише, който леля Елизабет очакваше. След дълго колебание написа истинския адрес на лондонската къща, тъй като не познаваше никого в града освен Дерек, а бе немислимо да даде неговия адрес.
Пъхна в плика и писмо до сестра си, изпълнено с последни клюки за родния им дом в Кетъринг, за познатите и приятелите — пълни лъжи и измислици. Двете писма я накараха да се почувства толкова презряна и жалка, че през цялата вечер седя намръщена и едва ли бе добра компания за Дерек. Той забеляза колко е унила и попита какво се е случило, но тя нямаше друг избор, освен да му отговори с друга лъжа: че е неразположена и потисната. На следващия ден получи огромен букет цветя, който я накара да се разплаче.
След като измина една седмица, Келси реши, че е глупаво да се крие повече в къщата. Зимният ден бе светъл и приятен и вероятно това я накара да се реши да излезе. Първо отиде при шивачката, за да направи последните две проби, които бе отложила. Когато влизаше в магазина, се поколеба, страхувайки се да не срещне отново лейди Идън, но страховете й се оказаха напразни.
Приемната бе празна. Повечето от дамите от висшето общество водеха бурен нощен живот и спяха до обяд. Разбира се, имаше и някой изключения.
Тъкмо посегна към дръжката, когато вратата се отвори и тя се намери лице в лице с леля си Елизабет, следвана от Джийн. Сестра й изписка от възторг и веднага се хвърли на врата й. Елизабет бе не по-малко изненадана от Келси, макар и не неприятно, за разлика от племенницата си.
— Какво правиш в Лондон? — възкликнаха едновременно и двете.
— Не получи ли писмото ми? — успя да изрече Келси.
— Не… аз… не.
Младата жена съжали, че не е писала по-рано на леля си. Знаеше, че Елизабет очаква вест от нея и се тревожи. Обаче й беше толкова трудно да лъже, да лъже собственото си семейство, хората, които най-много обичаше. Затова бе отлагала толкова дълго, а сега се налагаше да гледа леля си в очите и да я лъже.