— Писах ти, лельо Елизабет, за да ти съобщя, че двете с Ан идваме в Лондон. Препоръчаха й някакъв известен лекар тук, който й даде надежда, че ще се оправи.
— Но това са прекрасни новини!
— Да, така е.
— Означава ли това, че скоро ще се върнеш вкъщи, Кел? — с надежда попита Джийн.
Не, скъпа, Ан все още е много болна — измърмори и прегърна по-силно сестра си.
— Приятелката на сестра ти се нуждае от нея, Джийн — сърдито добави Елизабет. — Бедната Ан има нужда от някого, който да повдига духа й, а нашата мила Келси е напълно подходяща за това.
— Но какво правиш ти в Лондон, лельо? — отново попита.
Елизабет махна с ръка.
— Нашата шивачка се премести от града и дори не дойде да се сбогува. Можеш ли да си представиш? А пък аз в никакъв случай няма да отида при онази френска нахалница, която отдавна й е конкурентка. Така че реших двете с Джийн да дойдем в Лондон и да си поръчаме няколко рокли за празниците. Няколко мои приятелки ми препоръчаха госпожа Уестърбъри.
— Да, тя е отлична шивачка — съгласи се Келси. — Аз самата си поръчах няколко рокли при нея, тъй като сама знаеш, че тръгнах с много малко дрехи.
— Ако смяташ да останеш по-дълго време, пиши ми да ти изпратя сандъка с дрехите ти. Не искам нищо да ти липсва. За Бога, не разбираш ли, че се намираш в Лондон точно в разгара на сезона? Аз имам много приятели тук, които ще се радват да те поканят на обяд или вечеря. Сигурна съм, че приятелката ти ще ти позволи да излезеш за няколко часа.
Леля Елизабет й мислеше доброто, ала тя знаеше, че за нея сезонът бе свършил. Обаче не можеше да признае на леля си, че едва ли някога ще може да се омъжи, така че вместо това каза:
— Всичко това може да почака, лельо Елизабет. Ще се чувствам ужасно, ако изляза да се забавлявам, докато бедната Ан е прикована в леглото. Какво забавление би било това?
Елизабет въздъхна.
— Предполагам, че си права. Но не разбираш ли, че вече си на възраст за женене? Веднага като се върнеш у дома, ще се погрижа за това. Още сега ще започна да правя приготовления. Дължа го на паметта на сестра си — да те видя благополучно омъжена.
Сърцето на Келси се сви. Не искаше леля й да си губи времето и да чертае планове, които никога нямаше да се осъществят. Ала не можеше да й каже да не се занимава с уреждането на брака й, без да й признае истината. А какво щеше да й каже след шест месеца или след година? Че Ан продължава да е на легло? Това извинение дълго време не можеше да й върши работа.
— Не прави никакви специални планове, лельо Елизабет. Наистина не мога да ти кажа колко дълго ще ми се наложи да остана в Лондон. — Това бе най-доброто, което можа да измисли.
— Не, разбира се, че не — съгласи се леля й. — Като заговорихме за това, бих искала да засвидетелствам почитта си на твоята болна приятелка.
Последните й думи я хвърлиха в паника. Сякаш главата й в миг се изпразни — не можеше да измисли нито едно подходящо извинение. А което бе още по-лошо, изведнъж й хрумна, че леля й безсъмнено ще поиска да я посети и когато го стори, Ан няма да я има в къщата, тъй като, разбира се; не съществуваше никаква Ан.
Елизабет не знаеше адреса й и нямаше да го узнае, докато не се върне у дома и не намери писмото й. Защо бе толкова глупава, че да напише истинския си адрес? Защото предположи, че леля й няма да дойде в Лондон. Елизабет никога не посещаваше Лондон. Тя мразеше шума и тълпата. Ала ето че сега бе тук и Келси не смееше да й даде адреса си, без да й каже по кое време на деня е удобно да ги посети. Най-сетне й проблесна спасителна мисъл.
— Лельо, Ан е още много слаба и не приема посетители. Пътуването до Лондон изтощи и малкото й сили и сега трябва да се възстанови за посещението си при лекаря.
— Бедното момиче. Значи все още е зле?
— Ами… да. Преди да започне да взима новите лекарства, я чакахме всеки момент да ни напусне. Докторът каза, че ще са необходими поне няколко месеца, докато се увери, че лекарствата ще й помогнат. Но аз искам да се видя с вас двете, преди да си тръгнете. В кой хотел сте отседнали?
— Ние сме в „Олбъни“. Ето, тук имам адреса. — Тя порови в чантичката си, измъкна едно листче и й подаде.
— На всяка цена ще ви се обадя — обеща младата жена. — Толкова много ми липсвахте и двете. Но сега трябва да вървя. Не ми се иска дълго време да оставям Ан сама.
— Тогава до утре сутринта, Келси — каза Елизабет. Тонът й беше по-скоро заповеден. — Ще те чакаме.