Выбрать главу

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Проклятие, мина сума ти време, откакто онзи слезе от каретата — каза Арти на приятеля си французин, като оправи поводите на конете на екипажа, с който бяха проследили Дейвид Ашфорд. — Почвам да си мисля, че негодникът никога не остава сам.

— Сигурно пак е забърсал някаква женска — отвърна Хенри.

Арти въздъхна.

— Е, ще ти река, че беше по-лесно да отмъкнем племенницата на капитана от къщата й, отколкото да спипаме този богаташ.

— Така беше, но тогава щяхме да оплескаме работата, щото не знаехме, че тя се е омъжила за врага му.

Арти презрително изсумтя.

— Отде да знайм? И капитанът не знайше, преди тя да му рече. Тоз път няма да има грешка. Ще трябва да се освободим от слугите и да спипаме мръсника.

— Вече цяла седмица се мотаем наоколо — напомни му Хенри. — Копелето не се отдалечава много от къщата или каретата си.

— Пак ще ти река, че трябваше да го хванем в кръчмата. Можехме да го измъкнем през задния вход, а кочияшът му щеше да си го чака отпред.

Приятелят му поклати глава.

— Капитанът рече да стане незабелязано, а кръчмата беше пълна с народ.

— А тази улица не е ли?

Хенри се огледа.

— Не е толкоз оживено, а и хората си гледат работата. Кой ще забележи, ако тихичко го подхванем и го набутаме в наш’та карета, вместо в неговата?

— Аз пък ти повтарям, че още по-лесно беше да го хванем, когато ходи в онази къща извън града. Имаше видна съвсем запусната и май никой не живее там.

— Когато за последен път го проследихме дотам, видях светлинка зад един от прозорците. Ама ти беше заспал.

— Още ли ще мърмориш, че съм задрямал само един единствен път?

— Два пъти, но кой ти ги брои… — Хенри млъкна и се намръщи и впери поглед в Ашфорд и една жена, която вървеше до него. — Тя изглежда уплашена.

Арти хвърли бърз поглед към двойката.

— Сигур го познава. Ако бях жена и го знаех какъв е, и аз щях да съм дяволски уплашен.

— Арти, не мисля, че тя върви доброволно с него. — Какви ги плещиш, по дяволите? Да не смяташ, че той отвлича тази жена, вместо ний да отвлечем него?

Кочияшът на Келси трябваше да премести каретата, за да направи място на една каруца, и не беше там, където тя го бе оставила. Беше няколко метра по-надолу и й махна с ръка, за да привлече вниманието й. Тя се запъти към него, ала мисълта й бе все още заета с неочакваната среща с леля Елизабет и Джийн и тя не забеляза лорд Ашфорд, който приближи към нея. Стресна се, когато той я сграбчи за ръката и тръгна с нея.

— Ако се опиташ да викаш, че ти счупя ръката, хубавице — изсъска и й се усмихна.

Дали бе отгатнал, че тя се готвеше да се разпищи? Кръвта се бе отдръпнала от лицето й, а сърцето й бе свито от ужас. Той я побутваше да върви напред, но слава Богу, към нейната карета. Ще разбере ли кочияшът й, че се нуждае от помощта му? Или ще помисли, че благородникът с нея й е познат?

— Пусни ме — заповяда тя, ала гласът й приличаше на немощно писукане.

Мъжът се засмя. Смехът му вледени кръвта й.

Трябваше да вика независимо от заплахата му. Какво означаваше една счупена ръка в сравнение с това, което навярно я очакваше?

Ала той сигурно усети намерението й, защото я стисна още по-силно и изръмжа:

— Аз убих онова копеле Лони, защото ми обеща девственица и ме излъга. Трябваше просто да те продаде на мен, вместо да устройва търг. Обаче съжалявам, че го заклах, защото сега брат му наследи публичния дом, а той не разрешава да се бият курвите. Всъщност не е кой знае каква загуба, защото в онова място само възбуждах апетита си. Трябваше да ходя другаде, за да получа пълно удоволствие, което възнамерявам да изпитам с теб.

Каза го толкова небрежно, сякаш разговаряше за времето. Не съжаляваше, че е убил човек, а че е изгубил нещо, с което е свикнал.

Келси бе толкова парализирана от ужас, че не забеляза как той я избута в една странична уличка, където чакаше неговата карета. Отвори вратата и я тикна вътре. В този миг тя изпищя, но той натисна главата й към седалката и заглуши вика й.

Продължи да натиска главата й и Келси почувства, че се задушава. Нима щеше да я убие в каретата си? В този миг той пусна главата й и тя жадно пое глътка въздух. Ашфорд побърза да запуши устата й с един парцал.

Дали кочияшът й бе видял какво се бе случило? Дали ще се опита да й помогне? Ала вече бе твърде късно, тъй като каретата потегли.

В мига, в който я бутна на седалката, тя се нахвърли към него и успя да одраска лицето му с ноктите си, ала той хвана ръцете й, изви ги зад гърба й и завърза китките й.

Въжето бе толкова стегнато, че не след дълго пръстите й изтръпнаха. Парцалът, който запушваше устата й, бе вързан стегнато зад главата й, прорязвайки нежната кожа на лицето й.