Ала тези неудобства бяха нищо в сравнение с това, което я очакваше. Как й се искаше Дерек да не й бе разказал подробно за жестокостите на този мъж и за насладата, която изпитвал, изтезавайки жертвите си.
Трябваше да избяга, преди да стигнат там, където я водеше. Краката й бяха свободни, той не ги бе завързал. Дали вратата на каретата ще се отвори, ако я ритне? Дали ще може да побегне, преди той да я сграбчи отзад? Беше толкова отчаяна, че с мъка сдържаше сълзите си. Само ако можеше да се извърне малко настрани и да ритне…
— Смятах да изчакам, докато той ти се насити и те отпрати, но по начина, по който те защитава, разбрах, ме няма да е толкова скоро, а моето търпение не е безкрайно. За твое нещастие, моя хубавице, заради него вече няма да мога да те освободя.
„Той“, разбира се, беше Дерек. Ала вниманието й бе привлечено от думите: „…заради него, вече няма да мога да те освободя“. Нима толкова много се страхуваше от Дерек? Ако успееше да избяга по някакъв начин, щеше да разкаже всичко на любовника си и той щеше да му отмъсти… Да, не бе чудно, че се страхуваше от Малори. Може би ще може да се възползва от това, ако махнеше парцала от устата й, за да може да говори.
— …освен, ако не убия и него, разбира се.
Кръвта й отново се вледени. Докато говореше, мъжът не гледаше към нея, а бе зареял поглед през прозореца. Сякаш говореше на себе си. Дали лудите често го правят?
— Той го заслужава заради неудобствата, които ми причини. Обаче още не съм решил как да постъпя с него.
Очите му се извърнаха към нея. Приличаха на късчета лед.
— Може би ти ще успееш да ме убедиш да пощадя живота му?
Келси се опита да му отговори, че наистина може да направят подобна сделка. Ала от устата й излязоха само неясни звуци. Очите й ясно издаваха страха й, примесен с гняв, омразата, която изпълваше сърцето й. Той само се засмя.
Тя не бе глупава. Ако смяташе да убие Дерек, нищо не можеше да му попречи, а най-малко тя. Но младият мъж нямаше да се остави да го заколят като Лони. Никак нямаше да бъде лесно да убие Дерек и Ашфорд го знаеше. Затова се страхуваше толкова много от лорд Малори. Само ако можеше по някакъв начин да засили страха му…
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Голямата стара къща изглеждаше необитаема. През отворената врата се виждаха мебелите, покрити с чаршафи. Прозорците бяха закрити с плътни завеси, така че вътре не проникваше никаква светлина, а по ъглите висяха паяжини.
Един стар мъж бе отворил вратата, което означаваше, че все пак някой живее в къщата. След по-внимателно вглеждане се разбираше, че мъжът не е толкова стар, колкото уродлив и много грозен. Едната му ръка бе по-дълга от другата, а може би това впечатление се създаваше от прегърбеното и изкривено тяло. Лицето му бе обезобразено, тъй като носът почти липсваше, а издутите бузи му придаваха вид на прасе. Сивата сплъстена коса го правеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност.
Келси ужасено потръпна при мисълта, че може би Ашфорд е причината за тази уродливост. Сетне се заслуша в разговора между двамата.
Изглежда, този мъж на име Джон бе пазач на къщата и явно обожаваше Ашфорд, че му бе дал работа и подслон. Тя се запита в какво точно се състои тази работа, тъй като Джон не изглеждаше изненадан, че господарят му бе довел в къщата вързана жена с парцал в устата.
— Нова хубавица за вашата колекция, а, милорд? — бе всичко, което попита слугата.
— Разбира се, Джон, и трябва да кажа, че ми създаде доста трудности, докато я доведа.
Слизаха по някакви стълба, която водеше към непрогледен мрак. Джон осветяваше пътя с една лампа. Двамата я дърпаха надолу, тъй като тя не искаше доброволно да върви.
Колекция? Мили Боже, надяваше се, че това, за което си мислеше, не е истина. За съжаление най-лошите й страхове се оправдаваха, защото тримата преминаха през дълго мазе, след което заслизаха по друга стълба, водеща дълбоко под земята. Келси чу тихи стенания.
Всичко наоколо приличаше на затвор и наистина разбра Келси, докато преминаваха през тежки дървени врати с железни ключалки и огромни катинари. Наоколо се разнасяше отвратителна смрад и единствената светли на идваше от факла в дъното на коридора, откъдето почваха стълбите.
Докато я влачеха по дългия коридор, Келси преброи четири заключени врати, от които не се процеждаше някаква светлина. Дали имаше някой зад тях? Лорд Ашфорд, грубо я бутна към петата врата.
Джон вече я бе отворил и бе оставил лампата на пода. В средата на малката стая се виждаше легло, покрито с чаршаф. Стаята беше нова и чиста. Миришеше на прясно дърво, а покрай едната стена бяха наредени четири ведра, пълни с вода… навярно да измие кръвта, след като свърши с нея?