— Много добре, Джон — доволно поклати глава господарят, докато оглеждаше стаята — Свършил си съвсем навреме.
— Благодаря ви, милорд. Щях да я свърша и по-рано ако имах помощник, но нали никой не бива да знае.
— Свършил си отлична работа, Джон. Ако имаше помощник, трябваше да делиш с него.
— Не, не искам да деля с никого. Следващата стая ще е готова след месец.
— Прекрасно.
Келси не ги слушаше. Тя се бе втренчила с безкраен ужас в тясното легло в средата на стаята, в ъглите на което се виждаха кожени ремъци, прикрепени с големи железни халки. Нещастницата разбра, че нямаше никаква надежда да се измъкне оттук, и вече не се съмняваше какво възнамерява да стори с нея лудият й похитител.
Беше се опитала да ритне вратата на каретата, но само нарани крака си и предизвика зловещия смях на Ашфорд. Безполезните й усилия искрено го забавляваха. И сега ръката му продължаваше да я стиска, но тя още можеше да се опита да направи нещо. Двамата бяха заети в разговор и не й обръщаха внимание. Сега…
Келси политна върху Ашфорд, сякаш се бе спънала. Това бе единственото, което можа да измисли, за да го накара да разхлаби хватката си. Можеше да се престори, че припада, ала нямаше да успее да се изправи бързо, след като ръцете й все още бяха вързани зад гърба й.
Той пусна ръката й и я отблъсна от себе си. Направи го толкова бързо, че беше ясно, че не иска тя да се доближава до него, което беше доста странно, ала Келси нямаше време да размишлява върху този факт.
Без да губи нито секунда повече, се втурна през отворената врата. Зад нея се разнесе зловещото кискане на Ашфорд и той каза нещо, но тя не го чу.
Навярно така й се бе сторило, защото нямаше причина похитителят и да се смее. Ала нито той, нито слугата му се спуснаха да я гонят. Скоро й стана ясно защо, когато стигна до стъпалата и се спъна на първото. Падна и се удари лошо.
Проклетата пола! Не можеше да се изправи и да продължи нагоре, защото ръцете й бяха вързани. Ето защо гадното копеле се бе смяло! Знаеше, че няма къде да му избяга.
Повдигна на високо краката си и достигна до мазето, сетне се изкачи по другата стълба, водеща към първия етаж.
Влезе в салона и се затича към входната врата. Ала тя бе здраво залостена. Опита се да достигне резето, но вдървените и пръсти не можеха да помръднат, а и резето бе твърде високо за нея.
Разочарованието и бе толкова огромно, че едва не се свлече на пода, готова да се примири със съдбата си. В този миг си каза, че в къщата навярно има и други врати, която извеждат навън. Не можеше всички да се заключени! Само че не биваше да губи скъпоценно време. Подутите китки я боляха, а страхът сковаваше сетивата й.
Тогава се сети, че трябва да намери кухнята. Там не можеше да няма нож, с който да пререже въжето. Обаче бе твърде късно да търси кухнята, която навярно се намираше в задната част на къщата, където бе входът за мазето и откъдето Ашфорд всяка минута ще се появи. Тъмнината в къщата можеше да й помогне да се скрие. Стаята на първия етаж бе почти празна. Освен това нямаше време да се оглежда. Спусна се към една стълба, която водеше на горния етаж.
Вратите на горния етаж бяха затворени. Опита се да отвори първата, но пронизващата болка я накара да отпусне безпомощно подутите си ръце. Събра всичките си сили и опита отново. Проклетата врата най-сетне се отвори, но стаята бе празна, както и тази на долния етаж.
Втората стая бе разхвърляна и в нея явно живееше някой — навярно слугата на Ашфорд. Обаче през скъсаните завеси се процеждаше светлина, а и тя нямаше къде да се скрие, освен под леглото, където Ашфорд веднага щеше да я открие.
Третата стая бе тъмна и Келси се запита дали въобще има прозорци. Приближи до стената, напипа някакви завеси и ги дръпна, но отново нищо. Тази стая бе празна, като първата.
Времето й изтичаше. Той щеше да претърси долния етаж, уверен, че тя не би могла да се изкачи на втория, ала скоро ще разбере грешката си и ще се качи горе. Бе спечелила малко време, но не достатъчно.
— Обещавам ти, че ще те накажа за тази глупост. Ще бъде по-разумно, ако престанеш да се криеш.
Гласът му се чуваше отдалече, което означаваше, че още е в стаите на първия етаж. Значи имаше още малко време.
Забързано приближи към следващата врата. Оказа се празен килер. Следващата… О, Боже, отново стълби! Вероятно водеха към тавана. Може би там имаше къде да се скрие. Обикновено таваните бяха наблъскани със стари мебели и ненужни вещи.
Нещастната жена се бе надявала да намери стълби, които водят надолу, към задната част на къщата. Не виждаше края на коридора, не знаеше колко врати ще трябва да отваря. Дали да потърси място, където да се скрие, или да продължи да търси врата, която да я изведе навън? Господи, не знаеше какво да прави!