ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
— Защо се забави толкова дълго? — изръмжа към слугата си Ашфорд, докато бавно се изправяше на крака и разтриваше тила си.
— Зърнах бракониери, милорд — отвърна Джон, докато побутваше пред себе си Келси. — Видях ги от прозореца, на кухнята, където бях влязъл да търся жената. Промъкваха се към края на гората, от задната страна на къщата. Бяха прекалено близо.
— Бракониери? Толкова далеч от главния път? — Дейвид Ашфорд се намръщи. — Не бяха ли ловци?
— Не, нямаха ловни пушки. Бяха двама. Казах си, че е по-добре да изляза и да ги разкарам.
— Дяволски неприятно! Къде са те сега?
— Вързани в конюшнята. Май единия го ударих доста силно и не съм сигурен дали е още жив. Другият ще се свести след известно време.
Ашфорд кимна разсеяно.
— Те могат да почакат… но не и тя. Отлично. Твърде дълго чаках за нея. Справил си се чудесно, както винаги, Джон.
Най-сетне се обърна към Келси и тя видя лицето му. За миг то се изкриви от гняв. Бе успяла да го нарани, когато го бутна надолу по стълбите. Очевидно не бе свикнал жертвите му да се съпротивляват, а още по-малко да му причиняват болка.
Ала след минута й се усмихна с онази вледеняваща кръвта усмивка. По изражението на лицето му разбра, че той с наслада предвкусва предстоящите й мъчения.
Ашфорд кимна към слугата, който я бутна пред себе си. Зад една от вратите се чу жалостиво хленчене. Келси потръпна от ужас.
— Млъквай! — изрева Джон.
Хленченето мигновено престана. Очевидно слугата заповядваше тук и ако не му се подчиняваха, следваше?… Какво следваше? Предположи, че много скоро ще разбере.
Джон бутна вратата на стаята и без да чака заповедите на господаря си, я хвърли върху тясното легло. Младата жена простена от болка.
Джон сграбчи единия й крак и започна да го връзва с кожения ремък. Тя се опита да му попречи, като го ритна гадно със свободния си крак. Ала той не й обърна внимание и пристегна ремъка.
Келси пребледня и стомахът й се сви на топка.
— Важат ли същите правила, милорд?
Въпросът на слугата, отклони вниманието на Ашфорд от нея и лицето му придоби отново равнодушно изражение.
— Да, нямаш право да я докосваш, докато не свърша с нея. След това ще бъде твоя и можеш да правиш с нея, каквото си поискаш, както с останалите.
— Това отнася ли се и до блондинката? — с надежда попита Джон.
— Да, да, можеш да я вземеш — нетърпеливо рече той. — Едва ли скоро ще ми се прииска да бъда с нея, след като имам тази хубавица.
— Благодаря ви, милорд. Трябва да призная, че блондинката ми е любимка, макар да съм сигурен, че тази… може да се окаже по-добра. Най-много ми харесват новите и обичам да ги опитомявам. Като ги оставя без храна няколко дни, са готови да направят всичко, за да ощастливят стария Джон.
Дейвид се закиска.
— Сигурен съм, че има много начини да те направи щастлив.
— О, да, милорд. Благославям деня, в който ми предложихте тази работа. Нито една от тези хубавици нямаше да позволи на стария Джон дори да се доближи до тях, А как само се променят, като се намерят тук долу. Да подготвя ли тази хубавица за вас?
— Всъщност умирам от глад — — каза Ашфорд. — Трябва да хапна нещо, преди да се захвана с нея. Доста дълго време чаках този миг. Не искам нищо да разваля удоволствието ми. Предполагам, че кухнята е добре заредена?
— Да, милорд, купил съм от вашите любими ястия.
— Много добре. Ти можеш да продължаваш с усмиряването й. Не бих искал, когато се върна, да е изчезнала.
— Ще бъде тук, милорд. Имате думата ми.
Дейвид кимна и му се усмихна.
— Разчитам на теб, Джон, винаги съм ти вярвал. О, да не забравя, донеси ми инструментите — добави. — Не искам да губя време да ги взимам от килията на блондинката.
ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА
Инструменти? Какви инструменти? Звучеше като инструменти за изтезания, което не беше изненадващо, като се вземе предвид цялата обстановка наоколо. Или може би наричаше бичовете си инструменти?
В съзнанието й изплуваха думите на Дерек: „Той пребива жертвите си с камшик. Очевидно видът на кръвта го възбужда.“
Господи, защо й бе разказал всичко това? Предпочиташе да не знае какво я очаква. Неизвестността я плашеше, но знанието я ужасяваше.
Той бе отишъл да се нахрани. Поне това бе нещо нормално в целия този кошмар. Дали яде бързо? Или бавно? След колко време ще се върне, за да се „заеме“ с нея?
За малко бе отложила неизбежното. Но той го желаеше. Това бе част от удоволствието му. Сега бе отишъл да задоволи естествените си потребности, но скоро щеше да се върне.